Ни мраморът, ни твърдият гранит
на гробниците знатни ще успеят,
макар така внушителни на вид,
могъщия ми стих да надживеят.
Във него ти, възпят от мойта реч,
звучаща над размириците злобни,
ще устоиш на Марсовия меч157,
повалящ истуканите надгробни.
Над времето, над кръв и прах, и тлен,
ти в мойте рими ще живееш вечно,
от хубост и от слава осенен
пред взора на потомството далечно,
и жив ще си до Праведния съд
за тез, които знаят да четат!
56
Любов, крепни отново и отново,
бъди като глада ни упорит,
чиито клещи стисват пак сурово
тоз, който преди малко бил е сит!
И нека твойто зрение, преяло
от сладостта на милия предмет,
във него пак се впери, огладняло
и лакомо, като пчела на мед.
И да приличат дните ни без среща
на океан, двамина разделил
и сторил обичта им по-гореща
и всекиго на другия по-мил;
или на люта зима, през която
по-жаждано е слънчевото лято!
57
Аз роб съм твой и нямам грижи други,
освен по всяко време на деня
слуга да съм на твоите услуги,
без личното си време да ценя.
Дори не ми е, вярвай ми, горчиво,
„довиждане“ когато ми речеш,
стрелките не кълна нетърпеливо
— щом няма те — за техния бавеж,
не се запитвам де си и с кого си
и нивга не избухвам в гняв нелеп,
а само облажавам, без въпроси,
щастливците, които са със теб.
Владей ме! Любовта ми е такава,
че злото и през ум не ми минава.
58
Опазил ме, мой мили, оня бог,
чиято мощ ме твой васал направи,
на крачките ти страж да стана строг
и да слухтя за твоите забави!
О, нека страдам — щом съм роб злочест —
когато се от мене отстраняваш,
и нека от устата ми протест
не те рани, когато ме раняваш!
Върви, върви, владетелю мой млад,
че мъчиш ме, не бих могъл да скрия —
прищевките ти хвърлят ме във ад,
но прошката за тях е в теб самия.
Аз чакам те, без разлика дали
игрите ти добри са, или зли.
59
Щом няма нищо ново под небето,
нелепост ще е някой да роди
повторно, като новост, туй, което
е вече съществувало преди.
О, ако можех някак, в свойта мисъл
завърнал се столетия назад,
да видя как в слова те би описал
поетът от класическия свят,
така че от стиха му да узная
дали е в днешно време хубостта
по-висша или низша от оная,
живяла по античните места.
Аз вярвам: оня свят пред теб едва ли
ще има със какво да се похвали.
60
Подобно на Вълни към стръмен бряг
минутите една зад друга тичат
напред, напред и в шумния си бяг
над пенните си гребени надничат.
Отрокът в този ширен океан
към своята върховна точка лази,
но тъкмо е със зрялост увенчан,
нападат го планетните омрази.
И Времето, дарило го преди
с природна красота и свежа слава,
челото му без жал сега бразди
и даровете свои разрушава.
Но твоя образ аз със своя стих
от злата му десница защитих.
61
Дали ми ти изпращаш своя лик
през тежките ми клепки да прозира,
така че дълги нощи до светлик
от него ни за миг да нямам мира?
Дали ми ти изпращаш своя дух
далеч от теб, по пътища незнайни,
да рови, към защитни речи глух,
в позора на простъпките ми тайни?
Не, твойта обич няма толкоз мощ,
не тя, а мойта, много по-могъща,
ме кара да будувам всяка нощ
и в страж на верността ти ме превръща,
когато, ах, усещам те оттук
далеч от мен и недалеч от друг!
62
Към себе си любов ме облада
и завладя духа и всичко в мене,
не знам какво да сторя с таз беда,
тъй здраво в мен порокът вкоренен е.
По хубост равен с мен не виждам тук
и честен като мене не познавам,
в каквото си помисля, всеки друг,
и то със много педи, надвишавам!
Но своя остарял и сбръчкан лик
в случайно огледало щом погледна,
таз моя самовлюбеност във миг
ме клъвва във сърцето с болка ледна:
Аз, хвалейки се, теб съм виждал в мен,
край теб съм се усещал подмладен!