За този ден, когато като мен,
изпит и изсушен, със потно теме,
приятелят ми бъде съкрушен
от силата на яростното Време,
когато младостта му хлътне в мрак
и челото му бръчките прорежат,
и старец сух, протътри мършав крак,
където нявга тичал е младежът,
за този ден съм днес въоръжил
перото си, във бой с Косача158 злобен
да браня хубостта на своя мил
за времето след камъка надгробен.
Да, в полъха на моя стих крилат
ще диша той, красив и вечно млад!
Когато гледам Времето как срива
корони и царства с един замах
и кулите със трайност горделива
как стават под косата му на прах;
когато гледам тука как морето
поглъща къс от пясъчния бряг,
а другаде пространството отнето
на сушата смирено връща пак;
когато гледам смени и разруха
да властват вред, уплаха ме гнети,
че злият Старец в пазвата си глуха
и моя скъп любим ще похити.
И в радостта скърбя, като те любя,
че имам туй, което ще загубя.
Щом бронз, гранит, земя, вода безбрежна
не могат се опази от смъртта,
как би могла, от росен цвят по-нежна,
безсмъртна да е твойта красота?
Как пролетният полъх връх ще вземе
над пристъпа на яростните дни,
когато вечният рушител Време
разяжда твърдокаменни стени?
О, мрачна мисъл! Как да не потъне
във времето тоз негов бисер пръв,
крака на часовете кой ще спъне
и спре неутолимата им стръв,
освен — по чудо — черното мастило,
сред мрака чер лика му осветило.
Зова смъртта. До гърлото съм сит
заслугата да виждам просекиня,
и глупостта — в костюм със бисер шит,
и честността — удавена във тиня,
и простия език — немил-недраг,
и пъченето — признак за наука,
и чистото моминство — във бардак,
и почестите — пръскани наслука,
и нрава строг — покварен от властта,
и гордото достойнство — на заплата,
и творчеството — с вързани уста,
и правдата — във служба на лъжата.
Охотно с тази смрад се бих простил,
но как да те оставя, друже мил?
Ах, нужно ли е да живее той
сред толкова развала и поквара,
та като щит пороците безброй
да му използват името и чара
и себе си да мажат с багрила,
дано със него сбъркаме ги ние —
фалшива роза сякаш би могла
естествена окраска да добие?
Защо, защо на тоя свят разплут
живее той със славата си млада,
когато е Природата в банкрут
и вече свежа кръв й липсва в склада?
Знам, с него спомня тя на тоя свят
как беден е и как е бил богат.
Тоз негов лик е знак от минал ден,
ден искрен както днешните цветя са,
когато този свят не е бил в плен
на новите ни средства за украса;
когато още никой не е смял
от мъртъв череп къдрите да снеме,
та те, когато оня е изтлял,
кощунствено да кичат второ теме.
Тоз негов лик ни спомня минал век,
век, носещ чистота неотразима,
когато с чужди пролети човек
не е красил безлистната си зима.
Той тук е, фалша днешен да сравни
със хубостта от нявгашните дни.
За многото ти качества, които
са видими, дори и твоят враг
с възторг и одобрение открито
отдава ти дължимото все пак.
Но в хора от хвалби за външността ти,
долитащи от близо и далеч,
долавял съм и хладни атестати,
за нрава ти когато стане реч.
На хората, уви, не им харесва
— а съди по делата този свят —
че смрад на вреден плевел се примесва
към мириса на нежния ти цвят,
а чувал съм и намеци злоради,
че „буренясват общите ливади“…
вернуться
„… Косача злобен“ — Смъртта по Шекспирово време била представяна като старец с коса в ръка.