Когато бях далеч от теб, Април
бе тъй облъхнал цялата природа,
че и Сатурн161, уж винаги унил,
танцуваше, засмян, на небосвода.
Бе пролет, както — помниш ли? — преди:
със бистри небеса и глъчка птича,
но песен тя във мен не породи,
не ме подмами с цвят да се накича.
Април — художник сякаш — бе видял
цвета на твойто чело, твойте устни,
та в розата и в крина снежнобял
съзирах техни копия изкусни
и сам-самин, със бляна си нелеп
залъгвах се с тез намеци за теб.
Упрекнах теменужката: отгде
бе взела своя лъх и цвят приятен;
как дръзнала бе тя да ти краде
румянеца, дъха ти ароматен?
Във крина бял ръката ти видях.
А риганът ти бе отнел косата.
Две рози твоя свян и твоя страх
ми спомняха със своите два цвята.
А трета бе окрала кръв и сняг
от твоя лик; и зарад таз простъпка,
проникнал тайно в нея, злобен враг
подяждаше й розовата пъпка.
Да, гдето виждах цвете да цъфти,
приятелю, във него беше ти.
Къде си, Музо, та те няма тук,
при този, който силата ти дава?
Дали не унижаваш своя звук,
хабейки го за работа дребнава?
Нехайнице, върни се и върни
във звънка реч прахосаното време,
стиха си дай, където се цени
и откъдето тласък нов ще вземе!
Лика на моя скъп, ленивке, виж,
и в него зли бразди ако съзреш ти,
то сили напрегни да заклеймиш
летежа на годините зловещи,
и хубав прослави го, във ущърб
на Времето със острия му сърп!
Ленива Музо, със какво, кажи,
ще обясниш, че все така не пееш
за хубостта, незнаеща лъжи,
на милия, от чийто дъх живееш?
Ще кажеш, Музо, че от багрила
естествената хубост няма нужда,
че верността е винаги била —
ще кажеш — на хвалебствията чужда.
„Доброто и така си е добро“ —
недей се с тези думи оправдава:
от теб, държаща моето перо,
зависи отвъд гробната му слава.
Възпей го и лика му съхрани
красив и млад за бъдещите дни!
За свойта обич аз мълча, макар
тя днес да е по-силна и дълбока —
с разгласа, подходяща за пазар,
превръщаме ний чувствата си в стока.
И аз преди бях техен глашатай,
но те тогава бяха в първа слава —
и славеят най-звънък е през май,
а лятото щом дойде, се смълчава.
И не че е по-малко сладко то
от пролетта на първите му трели,
но лете всяко клонче и листо
от птичия цвъртеж са затрептели.
Затуй и аз гласа си заглуших —
не ща да ти дотегне моят стих.
Ах, плод тъй беден музата ми дава
при случай тъй добър, че вижда Бог,
предметът й без нейната прослава
оказва се по-ярък, по-висок.
Затуй не ме упреквай, че не пиша,
а виж се в огледалото си сам —
ще видиш лик, чиято прелест висша
ме хвърля във безсилие и срам.
Нима могъл бих нещо тъй богато
да ощетя, художник неумел —
нали с това бих сторил грях, когато
да славя твоя чар е мойта цел,
а повече от мене би ти дало
едно обикновено огледало?
Ти никога не ще си стар за мен.
Красив си днес тъй, както бе тогава…
Три зими снеха накита зелен
на три лета от китната дъбрава,
три есени донесоха ни хлад,
три пролети листенца свиха в зноя,
а ти си млад тъй, както беше млад,
когато моят поглед срещна твоя.
Но както уж недвижната стрелка
в действителност се движи по числата,
тъй, знам, и ти мениш се. И така
възкликва в зло предчувствие душата:
— Окайвам, бъдни роде, твоя дял:
какво е красота не си видял!
вернуться
Сатурн (мит.) — Римски бог на земеделието. Планетата, носеща неговото име, имала мрачно, охлаждащо влияние върху човеците.