Не, идолопоклонство аз не бих
нарекъл любовта, пламтяща в мене,
но истина е туй, че моят стих
на теб, на теб едничък посветен е.
Красив си ти и със сърце добро,
и верен във сърдечното си чувство,
и затова е моето перо
еднообразно в своето изкуство.
„Красив, добър и верен“ — в него туй
са трите думи най-употребими;
„Красив, добър и верен“ — ти ги чуй
как сладко се преплитат в мойте рими!
„Красив, добър и верен“ — три черти,
които си събрал единствен ти.
Четейки в стари повести и песни
как авторите пишат във захлас
за дами и за рицари чудесни,
живели много време преди нас,
усещам аз от техните възхвали
на вежди, пръсти, къдрици, уста,
че те във стих да сложат са желали
такава като твойта красота,
но, види се, лицето ти прекрасно,
уви, да предадат не са могли,
понеже са го виждали неясно,
забулено в оракулски мъгли.
И как да могат? Ний край теб живеем
и пак ни липсва реч да те възпеем.
От днес ни моят страх, ни всички сбрани
пророчества на тоя свят широк
ще смеят да твърдят, че любовта ни
обречена била на кратък срок.
След дълго затъмнение162, отново
луната смъртна блесна най-подир
и взели си обратно злото слово,
пророците вещаят вечен мир.
В това балсамно време смях и песни
в едно със любовта разцъфват пак
и страшна за тълпите безсловесни,
Смъртта пред моя стих прегъва крак.
Нетленен, той по-дълго ще те пази
от бронзовите кралски саркофази.
Как бих могъл със старото мастило
хвала да ти въздам по начин нов;
поновому какво би изразило
богатството на моята любов?
Знам, нищо! И познатото ни слово,
изречено във онзи първи час,
като молитва, всеки ден отново,
все същото „мой!“, „твой!“ ти шепна аз.
И с него любовта ни чувства свежи
изказва — чуй я! — с моите уста
и бръчките не ще да забележи,
а кара да й служи старостта.
И време й е уж да е умряла,
а виж я само: в цвят и мирис цяла!
Макар отсъствал дълго, друже мил,
повярвай ми, неверности не крия —
по-трудно бих на теб изневерил,
отколкото на себе си самия.
Душата ми е в теб, със теб едно.
Загубих се, но върнах се веднага,
и ей ме, мия своето петно
със рукнала по бузите ми влага.
Недей мисли, че колкото и, знам,
в мен плътската ни слабост да злорадства,
могъл бих тъй, за нищо да отдам
сандъчето със твоите богатства.
Защото този свят, от теб лишен,
о, Розо моя, нищо е за мен!
Да, вярно е: по път се плъзнах лош,
на шут пред обществото се направих,
продадох си най-ценното за грош,
за нови чувства стари изоставих.
И вярно е и туй, че замижах
пред лошото, но искрено се кая;
какво си ти — какво са те, разбрах,
и знай, че сетна грешка ми е тая!
Приключено е всичко. Своя глад
не ще изострям вече с гозби нови.
За мен си ти отново богът млад,
аз — твоят роб, щастлив, че е в окови.
Приют ми отреди като преди,
в ковчежето на своите гърди!
Упреквай за делата ми не мен,
а злобната богиня с колелото163,
която ме дамгоса роб роден,
зависим от вкуса на обществото.
Тъй както със изцапана ръка
е вечно бояджията на вълна,
и мойта същина, уви, така
с греха на занаята ми е пълна.
Затуй прости ми, и ще стана нов,
напълно непознат за теб самия!
Като болник изплашен съм готов
горчивите ти лекове да пия!
О, дай ми прошка — тя сама дори
нездравото във мен ще изцери!
вернуться
„… След дълго затъмнение…“ — По тълкуването на този пасаж се спори: според едни той е свързан с победата над испанската Велика армада (1588 г.), според други — с реално лунно затъмнение (1525); според трети и четвърти — с годината, в която кралица Елизабет преминала благополучно опасна точка от хороскопа си (1595 г.) или оздравяла от тежка болест (1599).
вернуться
„… богиня с колелото…“ — Става дума за Фортуна, римска богиня на щастието, случая и успеха, изобразявана с рог на изобилието, изсипващ монети, или с превързани очи, стъпила върху въртящо се колело.