Но твойта нежна милост изличи
печата, лепнат ми от обществото;
не ме е страх, щом твоите очи
приемат ме с доброто и със злото.
Ти мой си свят и само твоят съд
ме вдига в небеса и хвърля в бездни.
На всички други съдници гласът
се сблъсква с правилата ми железни!
Като змията164 в Библията слух
за хули и ласкателства не давам
и туй, че към съветите съм глух,
със тези свои думи оправдавам:
В сърцето ми ти тъй си вкоренен,
че щом те няма, няма свят за мен!
Откакто се простихме с тебе, мили
очите ми, във плен на мисълта,
способностите свои са сменили
със нещо като зряща слепота.
Така че всичко тука — цвете, птица —
което в своя обсег хващат те,
изменяйки се в тяхната зеница,
не стига мисълта ми въобще.
Защото всичко — мъртво или живо —
те виждат само с твоите черти:
море и връх, противно и красиво,
орел и гълъб — всичко туй си ти!
Тъй вярна е на тебе мисълта ми,
че кара моя поглед да ме мами.
Дали ума ми, с тебе коронясан,
залъгват царедворците-очи,
или действително в кръга, опасан
от снопчето на техните очи,
най-грозното и най-нищожно нещо
добива херувимския ти лик,
от любовта преобразено вещо
с изкуството на учен алхимик165?
Ах, първото е: мамят ме очите.
Познават те вкуса на своя крал.
А моят ум наивен и открит е,
и вдига той отровния бокал.
Но аз не им се сърдя, друже мили,
те първи от отровата са пили.
Излъгах, че „по-жарка от това
не би могла да бъде любовта ми!“ —
не мислех, че за тези ми слова
сегашният пожар ще ме посрами.
Но питам се: пред Времето тиран,
което съдбините ни владее,
разкъсва клетви, срива план след план,
над царствени решения се смее,
как можел съм да предполагам аз —
тъй сигурен в несигурното само —
че чувството, в мен пламнало тогаз,
ще стане подир време по-голямо?
Но пък Амур? Не е ли той дете?
Би трябвало да знам, че ще расте!
Не, бракът между чисти духове
препятствия не бива да признава —
погрешно любовта се тъй зове,
когато на промени се поддава!
О, не, маяк е тя, висок и як,
незнаещ страх пред бясната природа,
звезда е тя на бродника моряк,
със точна висота на небосвода.
Такава тя е в мене. И макар
да ни бразди челата и страните,
не може да я спре Косачът стар
да трае до завършека на дните.
Не е ли тъй, не съм за нея пял
и любещи светът не е видял!
Приемам, обвини ме, че небрежно
съм срещал твойте милости към мен,
че съм разсрочвал плащането нежно
на дружбата, дължима всеки ден,
че съм прахосвал с люде не дълбоки
часа за теб, приятелю мой драг,
че често съм отплавал във посоки,
отвеждащи далеч от твоя праг;
да, струпай в делото на мое име
догадки и вини, каквито щеш,
във мерника на своя гняв вземи ме,
но изстрела не бързай да дадеш,
защото знай, че моята защита
ще каже: „Беше с цел да го изпита.“
Тъй както преди ядене се взима
отвара от нагарчащи листа
или с рицин, от страх пред болест мними,
си вкарваме самички болестта,
така и аз, макар от сладостта ти
пресита да не чувствах ни за миг,
прибегнах до лекарства непознати,
преди да бъда истински болник.
И тази предпазливост на сърцето,
предварваща измислени беди,
направи болестта да дойде, гдето
бе властвувало здравето преди.
И тъй разбрах: от теб с познанства нови
човек не се лекува, а се трови.
вернуться
„… като змията…“ — Според поверието от Шекспирово време змиите били лишени от слух.
вернуться
„… изкуството на учен алхимик…“ (мит.) — В средновековието една от целите на алхимиците била откриването на начин за получаване на злато от неблагородни метали.