Във буйна треска, болен от любов,
жадувам туй, което ме уврежда,
и разумът ми, лекар мой суров —
усещам го — загубил е надежда.
Сърдит, загдето болният не ще
от неговия опит ум да вземе,
той билките си сбра и въобще
напусна ме, и вече смърт зове ме.
Без него съм загубен. В трескав смут
въртя се аз и чувствам, иде краят,
и явно, че съвсем като на луд
словата ми и мислите блуждаят,
щом теб наричам „светла благодат“,
която си катран и нощ, и ад!
Дали очите Любовта смени ми,
та виждат всичко с облик променен,
или съм луд да смятам, че са мними
картините им, пращани към мен?
Красива ако си, защо тогава
в обратното светът ще се кълне?
Ако не си, това ще означава,
че той правдив е, а очите — не…
И тъй ще е: разплакани, неспали,
те виждат всичко тук по начин нов;
на сълзите със течните воали
замрежва ги лукавата Любов,
за да не видим с ясен поглед ние
какви измами Нейна Милост крие.
Как можеш, о, Жестока, да твърдиш,
че чувството ми станало е хладно,
когато виж как предан съм ти, виж,
как себе си ти жертвам безпощадно!
Нима дружил съм някога с твой враг
или ласкал съм който с теб студен е?
Не стена ли при първия ти знак
на леко порицание към мене?
Или съм се показвал уязвен
от твоя оскърбителна забава,
когато даже най-доброто в мен
най-лошото във тебе обожава?
Добре, лиши ме от вода и хляб —
ти любиш зрящите, пък аз съм сляп!
О, кой ти даде толкоз страшна сила
със свойта слабост да цариш над мен,
та ясното ми зрение надвила,
ме караш на нощта да казвам ден?
Как правиш тъй, че всякоя от тия
постъпки твои, плод на мисъл зла,
да ми изглежда, сякаш по магия,
по-светла от най-светлите дела?
И как със всеки повод да те мразя
ти правиш любовта ми да цъфти?…
Презират ме, че името ти пазя —
не ме презирай в хор със тях и ти!
Обикнал в тебе всичко недостойно,
достоен съм за твойта обич двойно.
Не, съвест младостта ми не признава,
суровият й гнет не ме гнети,
и съдница недей ми, мила, става,
когато по-виновната си ти!
Защото твойта царствена съблазън
задръжките ми кара да мълчат,
така че моят дух, от нея смазан,
отвързва непокорната ми плът.
А тя туй чака — горда и могъща,
пришпорва тя в турнира боен кон.
А след триумфа в пажче се превръща
и прави ти почтителен поклон…
Така че не кори страстта ми млада —
тя в твоя чест въздига се и пада.
Клетвопрестъпница е любовта ми,
но твоята е двойна може би:
разбила нежна клетва, ти измами
и оня, за когото я разби.
Ала защо осъждам тъй честта ти
за две лъжливи клетви, като знам:
не два, не два, а цели двайсет пъти
изричал съм лъжливи клетви сам!
Кривейки съвестта си и езика,
аз клех се — на очите си напук —
че си добра, че верност в тебе блика,
че образът ти, като ничий друг,
е дивен, мил… А за лъжи такива
човек направо в пъкъла отива!
Веднъж след лов, почувствал се без сила,
потънал Купидон във сън дълбок
и нимфа на Диана169 угасила
главнята му във близкия поток.
От туй водата в него закипяла
и в нея забълбукал пламък скрит,
така че болни от страната цяла
привлича днес тоз извор лековит.
Но богът пак от взора ти разпали
главнята си и с нея пална мен,
и ей ме край водите, но едва ли
ще бъда от мощта им изцелен —
вълшебен лек за болката ми има
пак само във очите ти, любима!
вернуться
Диана (мит.) — Диана била римска богиня на лова, покровителка на девствениците, често отъждествявана с хладната луна.