Точно под Христос стои възрастният мъж, главата на семейството, с изпъчени гърди над кльощавите крака. Лицето му, потънало сред рюша на яката, кара наблюдателя да се съмнява дали е годен за ролята си на Божи избраник. До него седи красивата му млада жена. Косата ѝ е прибрана скромно назад, но в нея блестят перли, които закачливо смигват на зрителя. Те разказват една друга история. Върху устните ѝ има лека усмивка. На кого ли се усмихва — на художника или на зрителя? И това изобщо усмивка ли е?
Корнелис говори, но никой не го слуша. София и художникът се гледат с ужасяваща сериозност. Още едно венчелистче пада; то разкрива близалцето на цветето.
Ян започва да рисува. Разпадналото се лале ще се завърне в пълната си прелест върху картината. Векове по-късно хората ще стоят в Райксмузеум[10] и ще съзерцават това платно. Какво ли ще виждат? Спокойствие, хармония. Семейна двойка, която макар и заобиколена от богатства, осъзнава, че този живот изтича бързо (везната, черепа). Може би възрастният мъж е говорел, но вече е замлъкнал. Те не са го слушали тогава, а сега вече никой не може да го чуе.
Младата му съпруга е наистина красива. Погледът ѝ е прям и изпълнен с любов. Руменината по бузите ѝ още стои, но тя самата отдавна е покойница. Единственото, което е останало, е картината.
9
София
Видях зеления папагал да виси в салона.
Макар да беше в клетка, той говореше красиво…
И беше толкова весел в своя затвор, сякаш се намираше в сватбен дом…
Ако мога да бъда твой роб, вземи ме в робство,
Завържи ръката ми за твоята, нека сватбеният пръстен
бъде панделката.
Ван дер Минен, 1694
Вървя с прислужницата си надолу по Ножарската улица. Сутринта е сияйна и изпълнена с живот. Пред магазините остриетата блестят на слънцето, като войници, стоящи нащрек. Малкият ми войник е сънлив днес… Стискам очи.
— Никога ли не сте играли на „глава в скута“? — пита Мария.
Отварям очи.
— Какво е това?
— Едно момче си избира някое момиче и си заравя главата в скута ѝ. Другите се редуват да го пляскат по задника, а той трябва да познае кой го е ударил. — Тя се захилва. — И колкото повече го удрят, толкова по-дълбоко в скута ѝ влиза главата му.
През нощта валя; сега сградите изглеждат измити. Високо над нас някаква прислужница се навежда през прозореца и изтупва парцал за прах. Тръгнали сме към пазара. Вървим надолу по Сладкарската улица и се прехласваме по аромата. Един мъж повдига шапката си за поздрав и се усмихва.
— Познавате ли го? — пита Мария.
— А ти?
— Да го плеснем по задника, да видим дали ще познае.
Засмиваме се. Понякога, когато ходим на пазар заедно, се чувствам отново като момиче със сестрите си. Усещам се освободена от онази огромна мразовита къща, в която колкото и да наклаждаш огън, е невъзможно да затоплиш стаите.
Ако мога да бъда твой роб, вземи ме в робство. Разоряването на семейството ми скъси младостта ми. Момичешките ми мечти се изпариха в жестоката реалност на ограничените ни възможности. Разбира се, тогава изпитвах привързаност към Корнелис, и благодарност; срам ме е да го призная, но по онова време дори се радвах да се измъкна от мизерния живот у дома. Но напоследък имам чувството, че замених един вид затвор с друг.
Март е, пролетта е дошла. Мария и аз вървим под дивите кестени. Лепкавите им пъпки са се разпукали; листата напират навън. Нежният им зелен цвят пробожда сърцето ми. С наближаването на площада започваме да чуваме шепота на пазара. Отначало слаб, също като на морето. Приближаваме все повече и той прераства в шумно бучене — продавачите от сергиите рекламират стоките си, каретите трополят. Настроението ми се покачва.
Някакъв еднокрак мъж минава покрай нас, клатушкайки се на патериците си. Ухилва ни се и си облизва устните. Мария се засмива.
— Здрасти, дървокрачко, да не би да не си вечерял?
— Мария! — дръпвам я да върви.
Тя се смее; безразлично ѝ е. Днес изглежда безсрамна. Корсажът ѝ е развързан и разкрива извивката на гърдите ѝ, обсипани с лунички. Трябва да я смъмря. Трябва да ѝ цитирам поговорката за разпуснатостта: ако обелиш лука, започват да текат сълзи. И все пак ѝ завиждам — колко много ѝ завиждам! Свободна е, млада е — много по-млада, отколкото се чувствам аз. До мен тя е като празна черна дъска, докато аз съм покрита със зачеркнати драскулки, които вече не мога да разшифровам.
10
Един от уникалните музеи на Амстердам, намиращ се в ефектен неоренесансов дворец. Заема четири етажа и има 80 зали. — Бел. ред.