— Тогава ли избяга?
— Не… избягах по-късно…
— Разкажи ми.
— Не искам да говоря повече за това.
— Рано или късно ще трябва да им съобщиш къде си…
— Няма! Мразя ги. Мразя баща си толкова, колкото мразя Мери. Искам да умрат. Искам и двамата да умрат. Тогава… тогава, струва ми се, ще бъда отново щастлива.
— Не се навивай! Виж какво, Норма… — замълча озадачено младежът. — Не си падам много по женитбите и всички тези глупости… Имам предвид, не съм мислил, че някога ще направя подобно нещо… Е, поне не скоро. Човек не иска да се обвързва, но това май е най-доброто, което можем да направим. Да се оженим. Да сключим граждански брак. Ще трябва да кажеш, че си навършила двайсет и една години. Ще си вдигнеш косата, ще си сложиш очила или нещо подобно, за да изглеждаш малко по-стара. След като се оженим, баща ти нищо не може да ти направи. Не може да те изпрати на онова, както ти го наричаш „място“. Няма да има повече власт над теб.
— Мразя го.
— Струва ми се, че мразиш всички.
— Само баща ми и Мери.
— Е, в края на краищата, съвсем естествено е един мъж да се ожени отново.
— Виж какво направи с майка ми.
— Било е толкова отдавна.
— Да. Бях още дете, но си спомням. Той замина и ни изостави. Пращаше ми подаръци за Коледа, но самият той никога не дойде. И когато се завърна, не бих го познала, ако го срещнех на улицата. Дотогава той не означаваше нищо за мен. Мисля, че пращаше и майка ми на подобно място. Когато се разболееше, тя заминаваше за някъде. Не зная къде. Не зная какво й беше. Понякога се чудя… Чудя се, Дейвид. Знаеш ли, мисля си, че нещо не е наред с главата ми и някой ден ще направя нещо наистина ужасно. Като ножа.
— Какъв нож?
— Няма значение. Просто един нож.
— Е, не можеш ли да ми кажеш за какво говориш?
— Мисля, че имаше петна от кръв по нето… беше скрит там… под чорапите ми.
— Спомняш ли си да си скривала там нож?
— Така мисля. Но не си спомням какво съм правила с него преди това. Не помия къде съм била… Губи ми се цял час от онази вечер. Един цял час, в който не зная къде съм била. Била съм някъде и съм правила нещо.
— Шшт! — направи й бързо знак Дейвид, защото келнерката приближи до масата им. — Ще се оправиш. Ще се грижа за теб. Нека си поръчаме още нещо — и като взе менюто на висок глас поръча на келнерката: — Две порции боб на фурна с препечен хляб.
Глава осма
Еркюл Поаро диктуваше на секретарката си, мис Лемън.
„И като високо ценя честта, която ми оказахте, със съжаление трябва да ви уведомя, че…“
Телефонът иззвъня. Мис Лемън протегна ръка към него.
— Да? Кой казахте? — Тя постави ръка върху слушалката и се обърна към Поаро: — Мисис Оливър?
— А!… Мисис Оливър — повтори Поаро.
Не му се искаше да го прекъсват точно в този момент, но взе слушалката от ръката на мис Лемън.
— Ало, на телефона е Еркюл Поаро.
— О, мосю Поаро, толкова се радвам, че ви намерих. Открих я!
— Моля?
— Намерих ви я. Вашето момиче. Нали се сещате, онова дето е извършило убийство или си мисли, че го е направило. Тя много говори за това. Мисля, че не е с всичкия си. Но това сега няма значение. Искате ли да дойдете и да я видите?
— Къде сте, chere16 мадам?
— Някъде между „Сейнт Пол“ и театър „Мърмейд“. На улица „Калторп“ — обясни мисис Оливър, след като погледна през стъклото на телефонната кабина, от която говореше. — Можете ли бързо да стигнете до тук? Те са в един ресторант.
— Те?
— О, тя и онзи, който предполагам, е неподходящият й приятел. Той наистина е симпатичен и изглежда е много влюбен в нея. Не разбирам защо. Хората са странни. Е, да свършваме, защото искам да се върна отново там. Разбирате ли, следя ги. Влязох в един ресторант и ги открих.
— Аха! Постъпили сте много умно, мадам.
— Не, наистина. Беше чиста случайност. Искам да кажа, че влязох в едно малко кафене и видях момичето да си седи вътре.
— Имали сте голям късмет. Понякога и той е важен.