— Би могла да го направи сама.
— Искате да кажете да се самоубие? Като другата?
— Възможно е.
— Не мога да си представя, че Мери може да се самоубие. Твърде е разумна. А и защо да го прави?
— Значи според вас, ако се реши на подобна постъпка, тя по-скоро би сложила главата си в газовата печка или би взела свръхдоза сънотворни и би легнала върху красиво нагласен креват. Така ли?
— Ами, би й подхождало повече. Ето, виждате ли — каза възбудено Норма, — трябва да съм била аз.
— Ха, това ме заинтересува. Изглежда предпочитате да сте го направили вие. Харесва ви мисълта, вашата ръка да й е дала фаталната доза отрова. Да, на вас ви се нрави тази мисъл.
— Как можете да изречете подобно нещо! Как можете?
— Защото смятам, че е истина — заяви Поаро. — Защо мисълта, че може би сте извършили убийство ви вълнува и радва?
— Не е вярно.
— Чудя се.
Тя грабна чантата си и с треперещи пръсти започна да пъха вътре нещата си.
— Няма да стоя тук и да ви слушам как ми говорите такива ужасни неща — заяви тя и направи знак на келнерката.
Тя дойде, направи сметката й, откъсна листчето от тефтерчето си и го сложи до чинията на Норма.
— Позволете на мен — каза Поаро, ловко взе листчето и понечи да извади портфейла си.
Момичето го издърпа от ръката му.
— Не, няма да ви позволя да платите сметката ми.
— Както желаете — вдигна рамене Поаро.
Той вече бе видял онова, което искаше. Сметката беше за двама. Следователно, този хубавец Дейвид нямаше нищо против едно безумно влюбено момиче да му плаща сметките.
— Виждам, че вие се грижите за късната закуска на приятеля си.
— Как разбрахте, че съм била с някого.
— Както вече ви казах, аз зная доста неща.
Тя сложи няколко монети на масата и стана.
— Тръгвам си и ви забранявам да ме следите.
— Съмнявам се, че бих могъл да го направя — каза Поаро. — Не бива да забравяте напредналата ми възраст. Ако хукнете по улицата, със сигурност не бих могъл да ви последвам.
Тя стана и тръгна към вратата.
— Чувате ли! Няма да ме следите!
— Позволете ми поне да ви отворя вратата — и Поаро го направи със замах. — Au revoir18, мадмоазел.
Тя му хвърли подозрителен поглед и с бързи стъпки тръгна по улицата, като от време на време си обръщаше главата и поглеждаше през рамо. Поаро остана да я наблюдава до вратата, но не направи никакъв опит да се затича след нея и да я стигне. Когато се скри от погледа му той се върна в кафенето.
„И какво по дяволите означава всичко това?“ — помисли си Поаро.
Келнерката се приближи към него. На лицето й се четеше недоволство. Поаро седна на масата и я умилостиви като си поръча чаша кафе.
— Тук има нещо много странно — измърмори той. — Да, наистина нещо много любопитно.
Пред него поставиха чашка с бледо бежова течност. Той отпи глътка и направи гримаса.
Зачуди се къде ли е мисис Оливър в този момент.
Глава девета
Мисис Оливър седеше в един автобус. Бе леко задъхана, но изцяло увлечена в преследването. „Паунът“, както бе нарекла мислено Дейвид, вървеше с бързи крачки, а мисис Оливър никак не обичаше да бърза. При следенето поддържаше около двадесетина ярда помежду им. Той взе метрото на „Чаринг Крос“. Тя също. На площад „Слоун“ той слезе и тя го последва. Нареди се след него на опашката за един автобус, като пропусна пред себе си трима-четирима човека. Той се качи на автобуса, тя също. Той слезе на „Уърлдс Енд“ и тя след него. Той потъна в лабиринта от улички между „Кингс Роуд“ и реката, и влезе в двора на някакво строително предприятие. Мисис Оливър остана в сянката на вратата, за да наблюдава. Той зави по една алея. След като изчака малко, тя тръгна след него, но той не се виждаше никъде. Разгледа наоколо. Мястото беше някак запуснато. Тя тръгна по алеята. От нея се разклоняваха други алеи, някои от които нямаха изход. Напълно загубила ориентация, тя се върна отново в двора на предприятието. Внезапно зад гърба си чу глас, който много я изплаши. Някой любезно каза:
— Надявам се, че не вървях твърде бързо.
Тя рязко се обърна и изведнъж преследването, предприето безгрижно и с настроение, доскоро почти забавление, вече не изглеждаше така. Неочаквано усети, че се разтреперва от страх. Да, страхуваше се. Въздухът сякаш се изпълни със заплаха. Гласът звучеше учтиво и приятно, но все пак в него се долавяше гняв. В съзнанието й изникнаха откъслечни спомени за онова, което бе чела по вестниците. Възрастни жени, нападнати от младежки банди. Безскрупулни и жестоки младежи, изпълнени с омраза и желание да причиняват зло. Пред нея беше младият човек, когото следеше. Той бе разбрал и се бе скрил. После бе заобиколил по алеята и сега препречваше пътя й към изхода. Както често се случва в Лондон, в един момент си заобиколен от много хора, а в следващия около теб няма никой. На съседната улица или в близките къщи сигурно имаше хора, но най-близо до нея стоеше тази заплашителна фигура със силни и жестоки ръце. В този момент тя усети, че той се канеше да ги използва… „Паунът“. Напереният паун, облечен в кадифе, с елегантни тесни черни панталони, й говореше с тих ироничен глас, като се опитваше да скрие яростта си… Мисис Оливър на пресекулки си пое въздух. После изведнъж й просветна и тя набързо скалъпи оправданието си. Решително седна върху една кофа за смет до стената зад нея.