— Е… — поколеба се Рестарик, — в известен смисъл такива бяха и думите на лекаря, когато се консултирах с него… Искам да кажа…
— А, значи сте се съветвали с лекар? — попита Поаро. — Сигурно сте имали причина да повикате лекар, нали?
— Не, нямаше нищо определено.
— О, не можете да кажете подобно нещо на Поаро. Не е било нищо. Било е сериозно и ще е по-добре да ми кажете, защото ако зная какво точно мисли момичето, ще мога по-лесно и по-бързо да постигна успех.
Рестарик помълча известно време, после се реши и каза:
— Това изисква пълна дискретност, мосю Поаро. Мога ли да разчитам на вас… имам ли вашата гаранция?
— Безусловно. Какъв е проблемът?
— Не съм сигурен.
— Да не би вашата дъщеря да е посегнала на съпругата ви? Нещо повече от детска грубост или говорене на неприятни неща? Нещо по-сериозно е било. Да не би да е направила опит за физическа разправа?
— Не, не беше опит за разправа… не физическа, но… нищо не бе доказано.
— Да, Да, разбирам.
— Здравето на съпругата ми се влоши много… — той се поколеба.
— Ясно… И какво беше естеството на заболяването й? Вероятно нещо свързано с храносмилателната система? Някаква форма на ентерит?
— Бързо схващате, мосю Поаро. Много бързо. Да, беше на храносмилателната система. Оплакванията на жена ми бяха странни, защото тя винаги е имала чудесно здраве. Най-накрая я изпратиха в болница за „наблюдение“, както го нарекоха. За проверка.
— И какъв беше резултатът?
— Мисля, че не бяха напълно сигурни… Тя се оправи и се върна вкъщи. Но заболяването се повтори. Внимателно проверихме храната, която е приемала и приготвянето й. Оказа се, че тя страда от една форма на чревно отравяне, за което сякаш нямаше причина. Направихме тестове на храната, която яде. Когато взеха проби от всичко, недвусмислено се потвърди, че в храните, които само тя консумира, е слагано определено вещество.
— Казано по-просто някой и е давал арсен. Така ли?
— Така е. Малки дози, които в крайна сметка биха довели до кумулативен ефект.
— Заподозряхте ли дъщеря си?
— Не.
— Мисля, че сте я заподозрели. Кой друг би могъл да го направи. Заподозрели сте дъщеря си.
— Частно казано, да — въздъхна дълбоко Рестарик.
Когато Поаро се прибра, икономът му Джордж го посрещна с думите:
— Една жена на име Едит ви търси, сър…
— Едит? — намръщи се Поаро.
— Струва ми се, че работи при мисис Оливър. Помоли ме да ви предам, че мисис Оливър е в болницата „Сейнт Джил“.
— Какво се е случило с нея?
— Разбрах, че е била… ъ-ъ-ъ… ударена по главата. — Джордж не добави остатъка от съобщението, което гласеше: „… и му кажете, че е по негова вина“.
Поаро изцъка с език:
„Предупреждавах я… Снощи, когато й позвъних и тя не ми отговори, се обезпокоих. Les Femmes21.“
Глава дванадесета
— Хайде да си купим паун — каза неочаквано мисис Оливър. Не отвори очи. Гласът й бе немощен, въпреки че звучеше възмутено.
Едновременно трима души я погледнаха слисано. Тя продължи:
— Ударена по главата.
Отвори очи и се опита да фокусира погледа си, за да разбере къде се намира.
Първото нещо, което видя, бе напълно непознато лице. Един млад човек, който пишеше нещо в бележник. Държеше здраво молива в ръката си.
— Полицай — отсече решително мисис Оливър.
— Моля, мадам?
— Казах, че сте полицай — обясни мисис Оливър. — Права ли съм?
— Да, мадам.
— Физическо насилие — продължи мисис Оливър и затвори доволно очи. Когато ги отвори отново, тя разгледа по-внимателно наоколо. Установи, че се намира в легло, в едно много хигиенично болнично легло. От онези, които могат да се въртят на всички страни. Не си беше вкъщи. Прецени обстановката и каза:
— Болница или санаториум.
До вратата стоеше монахиня с доста властно изражение, а до леглото й — медицинска сестра. Забеляза и четвърта фигура.
— Никой не би могъл да сбърка тези мустаци — проговори отново мисис Оливър. — Какво правите тук, мосю Поаро?