— Помислих си, че има нещо странно в прическата й — каза Поаро.
— Впрочем най-добрите тайни агенти никога не носят перуки — уведоми го сър Родерик. — Бедните, трябва да се подложат на пластична операция, за да си променят лицата. Но някой е ровил из личните ми книжа.
— Не мислите ли, че може да сте ги сложили на друго място — в някое чекмедже или в друга папка. Кога ги видяхте за последен път?
— Преди около година работих с тях. Спомням си, че тогава намерих онези писма. Сега са изчезнали. Някой ги е взел.
— Не подозирате племенника си, Андрю, съпругата му или някой от прислугата. А какво ще кажете за дъщерята?
— Норма? Ами, бих казал, че е малко откачена. Искам да кажа, че тя може да е от тези клептомани, които взимат вещите на хората, без да знаят, че са го направили, но не мога да си я представя да рови из книжата ми.
— Тогава какво мислите?
— Ами, вие бяхте в къщата и я видяхте каква е. Всеки може да влезе и да излезе, когато пожелае. Не заключихме вратите. Никога не сме го правили.
— А заключвате ли вратата на стаята си например, когато отидете в Лондон?
— Никога не съм смятал, че е необходимо. Е, сега го правя, но каква полза? Твърде късно е. А и ключът е обикновен, и става на всички врати. Сигурно външен човек е влизал. Така стават кражбите в днешно време. Крадците си влизат посред бял ден, качват се по стълбите, влизат в която стая пожелаят, претършуват кутията с бижута, излизат навън и никой не ги вижда, нито пък се интересува кои са. Вероятно някакви рокери, битници или от онези модерните, както там се наричат и днешно време всички тези младежи с дълги коси и мръсни нокти. Виждал съм ги да се навъртат наоколо. Но човек не може да отиде и да им каже: „Кой, но дяволите, си ти?“ Трудно се познава, пола им, което е доста смущаващо. Къщата гъмжи от тях. Предполагам, че са приятели на Норма. По наше време не бихме допуснали подобно нещо. Но ако ги изгониш от къщата си, после току-виж си разбрал, че това е виконт Ендърсли или лейди Шарлот Марджорибанкс. В днешно време човек трудно може да се ориентира — и той замълча. — Поаро, вие сте единственият, който е в състояние да разнищи случая — старецът изпи последната глътка уиски и стана. — Е, това е. Всичко е във ваши ръце. Ще се заемете, нали?
— Да, ще направя каквото мога — отвърна Поаро.
На входната врата се позвъни.
— Младото момиче е — каза сър Родерик. — Точна до минутата. Чудесно, нали? Знаете ли, не мога да ходя из Лондон без нея. Сляп съм като прилеп. Не мога да пресичам улиците, защото не виждам.
— Не носите ли очила?
— Имам някъде едни, но те или ми се изхлузват от носа, или ги губя. Освен това не обичам очила. Никога не съм носил. Когато бях на шейсет и пет, можех да чета и без тях.
— Нищо не е вечно — отбеляза Еркюл Поаро.
Джордж въведе Соня. Изглеждаше много красива.
Поаро си помисли, че малко срамежливото й държание много й подхожда. Пристъпи към нея с галска учтивост.
— Enchante23, мадмоазел — поздрави я той и се наведе над ръката й.
— Нали не съм закъсняла, сър Родерик? — обърна се Соня към стареца, като погледна през рамото на Поаро. — Не сте ме чакали. Надявам се, че не сте.
— Точна до минутата — отговори радостно сър Родерик. — Всичко е тип-топ.
Соня сякаш се поуспокои.
— Сигурно си пила хубав чай — продължи сър Родерик. — Нали ти казах да отидеш някъде и да пиеш хубав чай. Да си купиш кифличка или еклер, или каквото харесват в днешно време младите момичета. Вярвам, че си изпълнила нареждането ми.
— Не, не съвсем. Използвах времето, за да си купя обувки. Вижте ги. Красиви са нали? — и тя изпъна напред крака си.
Естествено кракът й беше красив. Сър Родерик се вторачи в него.
— Е, да вървим да хванем влака — каза той. — Може би съм старомоден, но си падам по влаковете. Тръгват и пристигат навреме, или поне би трябвало. А тези коли се нареждат на опашка в часовете пик и можете да загубите час и половина в чакане. Коли! Пфу!
— Да наредя ли на Джордж да повика такси? — попита Еркюл Поаро. — Няма да ни затрудни, уверявам ви.
— Таксито ни чака — отвърна Соня.