— Естествено — отговори мис Лемън. — Всичко е тук — и тя му подаде малко куфарче.
Поаро прегледа набързо съдържанието му и кимна с глава.
— Винаги мога да разчитам на вас, мис Лемън — отбеляза той със задоволство. — C’est fantastique29!
— Наистина, мосю Поаро, не виждам нищо фантастично. Дадохте ми нареждания и аз ги изпълних. Напълно естествено.
— Хм. Не е толкова естествено — каза Поаро. — Често давам нареждания на електротехниците, на тези от службата за газ, на мъжа, който идва да поправя разни работи, а те винаги ли ги изпълняват? Рядко, много рядко.
Той излезе в коридора.
— По-дебелото ми палто, Джордж. Мисля, че настъпват есенните студове.
Надникна отново в стаята на секретарката си.
— Между другото, какво мислите за младата жена, която ме посети вчера?
Мис Лемън тъкмо беше поставила пръсти върху клавишите на пишещата машина и отговори с една дума:
— Чужденка.
— Да, да.
— Несъмнено чужденка.
— Нещо друго да ви е направило впечатление?
Мис Лемън се замисли.
— Нямах възможност да я преценя — после колебливо добави: — Изглеждаше разстроена от нещо.
— Да. Виждате ли, подозират я в кражба. Не на пари, а на документи, принадлежащи на работодателя й.
— Боже мой. Важни ли са?
— Много вероятно. Но е напълно възможно да не липсват.
— Е, добре — каза мис Лемън и му хвърли онзи поглед, с който винаги изразяваше желанието си да се отърве от него, за да се захване с работата си. — Винаги съм смятала, че е добре да познаваш човека, който наемаш, а още по-добре е, ако е англичанин.
Еркюл Поаро излезе. Първата му цел беше „Бороудин Меншънс“. Взе такси. Влезе в двора на блока, за да го разгледа. Пред единия вход стоеше униформен портиер, който си свирукаше весела мелодия. Когато Поаро го приближи, портиерът се извърна очаквателно към него:
— Да, сър?
— Чудя се — започна Поаро, — дали не можете да ми разкажете за един тъжен инцидент, случил се наскоро тук.
— Тъжен инцидент? — изненада се портиерът. — Не зная подобно нещо.
— Една дама, която се е хвърлила или е паднала от горните етажи и се е убила.
— О, това ли? Не зная нищо, защото съм тук от една седмица, разбирате ли. Хей, Джоу.
Втори портиер се показа от другия вход на блока и дойде при тях.
— Знаеш ли нещо за дамата, която е паднала от седмия етаж. Май е било преди месец.
— Не беше толкова отдавна — отвърна Джоу. Той би възрастен човек и говореше бавно. — Ужасна история.
— Тя веднага ли почина?
— Да.
— Как се казваше? Разбирате ли, може би е била моя роднина — поясни Поаро. Не беше от хората, които имат скрупули, когато лъжат.
— Наистина, сър. Съжалявам да го чуя. Беше някоя си мисис Шарпантие.
— От дълго време ли живееше тук?
— Ами нека си помисля. Май от около година или година и половина. Не, струва ми се, че беше от две години. Апартамент № 76, седмия етаж.
— Това последният етаж ли е?
— Да, сър. Казваше се мисис Шарпантие.
Поаро не настоя за повече подробности, защото се предполагаше, че би трябвало да ги знае, след като жертвата му е роднина. Той попита:
— Предизвика ли много въпроси и вълнения? По кое време се случи?
— В пет или шест сутринта, струва ми се. Без никакво предупреждение. Просто полетя надолу. Въпреки, че беше много рано почти веднага се събра тълпа. Някои дори прескочиха бариерата. Знаете какви са хората.
— Разбира се и полицията е дошла.
— О да, полицията дойде много бързо. А също лекар и линейка. Както си му е реда — добави портиерът с тона на човек, който вижда хора да се хвърлят от прозореца на седмия етаж поне един — два пъти месечно.
— Предполагам, че наемателите от другите апартаменти също са наизлезли, когато са разбрали какво се е случило?
— О, не бяха много. Поради шума от уличното движение и всичко наоколо, повечето от тях не бяха чули нищо. Някой каза, че изпищяла докато летяла надолу, но не така силно, че да предизвика сериозна тревога. Само хората, които минаваха по улицата видяха какво се случи. После, разбира се, се струпаха много хора и протягаха шии през бариерата. Нали знаете как става при злополуки?
Поаро го увери, че знае какво става.
— Тя сама ли живееше? — попита Поаро небрежно.