— Такава свежест.
Имаше големи бели пухкави ръце, които размахваше сякаш танцуваше сложен източен танц.
— Интелигентна изложба. Закрихме я миналата седмица. Онзи ден открихме изложба на Клод Рафейъл. Ще премине добре. Наистина много добре.
— А! — възкликна Поаро.
Мъжът разтвори сивите кадифени завеси и го въведе в една дълга стая.
Поаро даде няколко внимателни и уклончиви оценки. Закръгленият мъж го хвана свойски под ръка. Очевидно чувстваше, че е попаднал на някой, който не бива да бъде изпуснат. Беше много обигран в изкуството да продава. Усещаш веднага, че си добре дошъл в неговата галерия и ако желаеш можеш да стоиш цял ден, без да купиш нещо. Да разглеждаш и да се радваш на тези очарователни картини, въпреки че когато влезеш в галерията в първия момент, не ти се струват толкова очарователни. Когато си излезеш обаче, вече ще си убеден, че думата „очарователни“ ги описва най-точно. След като получиш няколко компетентни съвета и направиш няколко аматьорски забележки в духа на: „Харесвам повече тази“, мистър Боскум окуражително ще отговори нещо от рода на: „Интересно, че казвате точно това. Ако мога така да се изразя, то показва вашата голяма проницателност. Знаете ли, обичайната реакция не е такава. Повечето хора предпочитат… е, бих казал, нещо по-разбираемо, като това…“ — и той посочва към едно платно със зелени и сини райета в единия ъгъл, — „но тази, да, веднага уловихте качеството. Самият аз… разбира се, излагам професионалното си мнение… смятам, че тя е един от шедьоврите на Рафейъл“.
Двамата с Поаро, наклонили настрани глави, разглеждаха един оранжев диамант с две човешки очи, които сякаш висяха от него на нещо като нишки от паяжина. Между тях, очевидно се установи приятелско отношение и времето сякаш бе спряло. Поаро попита:
— Струва ми се, че някоя си мис Франсес Кари работи за вас, нали?
— А, да. Франсес. Умно момиче. Много артистично и компетентно. Току-що се върна от Португалия, където аранжира една изложба. Много успешна изложба. Самата тя е добър художник, но не бих казал, че е истински творческа личност, ако ме разбирате. Справя се по-добре с бизнеса. Струва ми се, че и тя си го признава.
— Разбирам, че тя е покровител на изкуството.
— О, да. Интересува се от Les jeunes30. Подкрепя талантливите. Миналата пролет ме убеди да направим изложба на една малка група млади художници. Беше много успешна. Пресата я отбеляза. Е, скромно, нали разбирате. Да, тя има своите протежета.
— Аз съм малко старомоден. Някой от тези млади момчета — vraiment31! — вдигна ръце Поаро.
— Ах — възкликна мистър Боскум снизходително, — не трябва да съдите по външния им вид. Просто мода, знаете. Бради и дънки или брокати и дълга коса. Ще отмине.
— Дейвид някой си — започна Поаро. — Забравих фамилията му. Изглежда мис Кари има високо мнение за него.
— Сигурен ли сте, че нямате предвид Питър Кардиф? Той е настоящето й протеже. Имайте предвид, че не съм толкова уверен в него, колкото тя. Той не е така авангарден, по-скоро е… определено е реакционен. Понякога твърде прилича на Бърн-Джоунс. Но човек никога не знае. Случва се. От време на време тя му позира.
— Дейвид Бейкър. Ето името, което се опитвах да си спомня — каза Поаро.
— Не е лош — отбеляза мистър Боскум без ентусиазъм. — Според мен му липсва оригиналност. Принадлежи към групата художници, за която ви споменах, но не направи особено впечатление. Добър художник е, но не забележителен. Не е оригинален!
Поаро се прибра вкъщи. Мис Лемън му поднесе писма за подпис и се оттегли, когато той ги подписа. Джордж внимателно му сервира omellette fines herbes32 и гарнитура. След обяда, когато Поаро се нагласи в креслото си с чаша кафе до лакътя, телефонът иззвъня.
— Мисис Оливър, сър — обяви Джордж. Вдигна телефона и го премести до него.
Поаро пое неохотно слушалката. Нямаше желание да говори с мисис Оливър. Чувстваше, че тя ще го принуди да направи нещо, което не желае.
— Мосю Поаро?
— C’est moi33.
— Какво правите? Какво свършихте?
— Седя си в креслото — отвърна Поаро. — И мисля.
— И само това? — мисис Оливър очевидно не беше доволна.
— Важно е — увери я Поаро. — Дали ще успея или не, не зная.