Дори и да е така, какво общо имаше с Норма? Дали Рестарик и Луиз Шарпантие са се срещнали отново, когато той се е завърнал в Англия? Поаро се съмняваше. Разделили са се преди много години. Струваше му се съвсем невъзможно пак да са се свързали. Било е кратко и неангажиращо увлечение. Настоящата му съпруга едва ли би ревнувала мъжа си от миналото му толкова, че да пожелае да хвърли от прозореца бившата му любовница. Нелепо! Единственият човек, който му идваше на ум, че би могъл да таи злоба през всичките тези години и би желал да отмъсти на жената, която е разрушила дома й, бе първата мисис Рестарик. Това също бе абсолютно невъзможно, защото тя бе мъртва.
Телефонът иззвъня. Поаро не помръдна. Не му се искаше да го безпокоят в този момент. Имаше чувството, че е напипал някаква следа… Искаше да я проследи… Телефонът спря да звъни. Добре. Мис Лемън ще се справи.
Врата се отвори и мис Лемън влезе.
— Мисис Оливър желае да говори с вас — съобщи тя.
— Не сега, не сега — махна той с ръка. — Умолявам ви! Сега не мога да говоря с нея.
— Тя каза, че току-що се е сетила за нещо… за нещо, което е забравила да ви съобщи. Някакво парченце хартия… недовършено писмо, което изглежда е изпаднало от чекмеджето на едно бюро, когато са го товарили на камион. Малко неясна история — добави мис Лемън, като си позволи в гласа й да прозвучи леко неодобрение.
Поаро енергично замаха.
— Не сега — настоя той. — Моля ви, не сега.
— Ще й кажа, че сте зает.
Мис Лемън излезе. В стаята отново се възцари тишина. Поаро усети, че умората го завладява. Твърде много бе мислил. Човек трябва да си почива. Да, човек трябва да си почива, за да се освободи от напрежението. Докато отморява, схемата ще изникне в ума му. Затвори очи. Всичките й елементи бяха в главата му. Сега беше сигурен, че повече няма какво да научи от външни източници. Всичко щеше да дойде отвътре, от ума му.
И внезапно… точно когато си затвори клепачите, за да поспи… тя се появи…
Беше там и го чакаше. Само трябваше да я осмисли, но вече знаеше. Всички парченца бяха там, отделни несвързани малки парченца, но сега се бяха наместили. Една перука, един портрет, пет часа следобед, жени и техните прически, Паунът — всички водеха до фразата, с която се започна: „Третото момиче“… „Може да съм извършила убийство“… Разбира се!
Едно смешно детско стихче изникна в главата му. Каза си го на глас:
Колко досадно! Не можеше да се сети за последния ред.
Един хлебар38, да, и по доста далечен начин, един месар39…
Намисли си една пародия на това стихче:
Влезе мис Лемън.
— А, сетих се — възкликна Поаро. — „И като сварени кренвирши изнизаха се те.“
Тя го погледна с тревога.
— Доктор Стилингфлийт настоява да говори веднага с вас. Каза, че е спешно.
— Кажете му, че може… Доктор Стилингфлийт, ли казахте?
Той едва не я блъсна, минавайки покрай нея и грабна слушалката.
— Аз съм. Поаро е на телефона. Случило ли се е нещо?
— Тя ми избяга.
— Какво?
— Чухте ме. Тя ми избяга. И то през главния вход.
— Позволили сте й да излезе?
— А какво друго можех да направя?
— Можехте да я спрете.
— Не.
— Лудост е това, че сте я оставили да си тръгне.
— Не.
38
Baker (англ.) — хлебар. Игра на думи — произнася се както фамилното име на Дейвид Бейкър. — Б.пр.
39
Butcher (англ.) — месар или търговец на месо. Прави се аналогия с рода Рестарик, които са търговци. — Б.пр.