— Не спирай!
Скочиха от последния камък и се запрепъваха по склона към дърветата. Дробовете я боляха, а кръвта блъскаше в ушите й. Стори й се, че чува кола горе на хълма, вдясно от тях, но въпреки това продължи напред. Йост я докопа за рамото и я завъртя.
— Колата ни е в тази посока — извика тя.
— За съжаление лошите също. — Той свали раницата и я върна на Дъг. — Прекалено тежка е. Ръцете ми трябва да са свободни, за да мога да стрелям. Ти ще я носиш.
— Как ще се измъкнем оттук? — Ели така се беше съсредоточила върху пресичането на езерото, че напълно забрави за оградата.
Обаче Йост вече крачеше между дърветата. Тя го последва, надявайки се, че знае къде отива. В далечината се чу шум от блъскане на автомобилна врата, минута по-късно автоматен откос разкъса гората. Започнаха да падат строшени клони, от мъртвите дънери отскачаха гнили парчета.
Йост се плъзна на земята в един тесен пролом, в сянката на паднало дърво. Насочи пушката и даде два изстрела. За момент стрелбата спря, но се възобнови с удвоена ожесточеност. Няколко куршума се забиха в дънера.
— Мисля, че са само двама — обяви Йост. — Казахте, че имате кола?
— Оставихме я в гората от другата страна на пътя.
Той кимна.
— След двеста метра в тази посока ще намерите дърво с червена лента. Зад него има дупка в оградата. Вземете колата си. Ще се срещнем там.
Извади камерата от раницата си и я даде на Ели.
— Вземи я за всеки случай. Ако нещо се случи с мен, вие ще изпратите записа на „Зелените рицари“, нали?
Тя прибра камерата в раницата си.
— А мъжете с оръжията?
— Ще се погрижа за тях. — Той измъкна от джоб на камуфлажното си яке бирена бутилка, пълна с прозрачна течност, ленена носна кърпа и запалка. Отвори бутилката, изсипа малко от течността на носната кърпа и я напъха в гърлото.
Ели усети миризмата на бензин.
— Що за „зелен“ си ти?
— Ядосан.
Той щракна запалката. От кърпата се вдигнаха пламъци. Йост се изправи, изви се като бейзболист и запрати бутилката.
Тя се удари в дънер на дърво и се пръсна над купчина клечки. Мъртвата гора пламна като барут: пламъците се застрелкаха през сухата трева и боровите иглички и плъзнаха във всички посоки.
— Ето ви и моят карбонов отпечатък16 — подхвърли Йост. После стреля през бушуващите пламъци.
Едва по-късно Ели осъзна, че чу изстрелите, преди той да дръпне спусъка. В онзи момент изпита нарастващо объркване. Секунда по-късно разбра защо.
Йост залитна назад. Кръв бликна от три дупки в гърдите му. Пушката падна от ръката му и той рухна в шубраците с разперени крайници. Не беше запратил далече коктейла „Молотов“. Пламъците вече пълзяха назад към него.
Дъг се втренчи в мъртвия като хипнотизиран. Ели го дръпна.
— Ние ще сме следващите, ако не се махнем оттук.
Втурнаха се нагоре по хълма към оградата. Намериха дървото — от един клон висеше червена пластмасова лента, а зад него малко парче от мрежата можеше да се повдигне. Пропълзяха през отвора, пресякоха пътя и влязоха в гората от другата страна. Ели тичаше през гората като преследвано животно, като от време на време пълзеше на четири крака, защото не искаше да се изправя. Над пътя се понесе дим.
Видя пред себе си нещо да проблясва в сребристо и смени посоката. Откри колата — цяла и невредима. Едва не откъсна вратата от пантите. Дъг се качи, даде назад и излезе на пътя. Смени предавката и натисна газта до ламарината. Миризмата на изгоряла гума от превъртелите задни колела се изгуби в пушека на бушуващия зад гърба им пожар.
42.
Лондон, 1143 г.
Нашата лодка се плъзга нагоре по Темза. След завоя при Улуич виждаме Лондон като петно на хоризонта.
Бяла каменна кула охранява входа, извисявайки се над целия град. Тя смалява всичко наоколо. Подемниците и скелетата около нея показват, че допълнителната защита още се строи.
— Градът е добре защитен — отбелязвам аз.
Хю, застанал на носа, увит в черно наметало, изръмжава:
— Кулата не стърчи там, за да защитава града, а за да властва над него. Дори цветът е чуждестранен — норманите превозиха през морето камъни от Каен, за да я построят. — Той отново изръмжава. — Така поставиха нашата земя под тяхната.
Вече от шест седмици пътуваме заедно, но онова, което знам за Хю, би се събрало в осемте срички на стих. Той е англичанин. Семейството му трябва да е направило някакви отстъпки пред норманите, иначе нямаше да е рицар, но често усещам омразата му към тях. Не зная дали ме брои за нормандец. Има толкова много други причини да ме мрази, че е трудно да се каже.
16
Една от поредните пароли на „зелените“, готови на крайности за опазване на околната среда. Напр. Не яжте боб, защото предизвиква много газове, не ползвайте самолети и коли по същата причина. — Б.пр.