В събота сутринта си поръча закуска от обслужване по стаите и реши да прекара деня в стаята с книга в ръка. Не можеше да избяга от Белгия. Единственото, което можеше да направи, бе да се престори, че тя не съществува.
Точно излезе от банята, когато нещо изтрополи отвън. Облече пеньоара и отвори вратата, осъзнавайки колко е гладна. Но нямаше закуска. Коридорът беше празен. Намери само безплатен вестник, който не беше поръчвала. Вдигна го и точно се готвеше да го пъхне в кошчето, когато усети вътре нещо твърдо.
Наклони го и от него изпадна пътеводител на Брюксел. Зачуди се дали е рекламен подарък. Обаче гръбчето му вече беше намачкано и тя видя неравния край на самозалепваща бележка между страниците. С нарастващо безпокойство отвори книжката на отбелязаната страница. Сгъната изрезка от пожълтял вестник беше пъхната малко по-навътре. Ели я разгъна.
Беше страница от „Ивнинг Стандард“ с дата деветнайсети февруари 1988 г. Между множеството вече остарели новини в дъното на изрезката една беше оградена:
„Централният метролъч стана жертва на големи закъснения и прекъсване на работата, когато мъж беше прегазен в тунела между станциите «Банкерска» и улица «Ливърпул».
Представители на метрополитена изразиха изненада, човекът е успял да проникне толкова навътре, след като през нощта са се провеждали ремонтни работи, а редовните влакове са започнали работа рано сутринта. Видеозаписите от камерите в станциите не дават информация как мъжът е успял да избегне вниманието на охраната и да влезе в тунела. Говорителят на Лондонското метро каза: «Слава богу, че подобни произшествия са учудващо редки. Тунелите на метрото са много опасни. Никой не бива да прави опити да влиза в тях. Това трагично произшествие го доказва».
Загиналият беше разпознат като Джон Херин, на 38 години от Рединг, Бъркшир.“
Ели се отпусна на леглото, разтреперана. В статията нямаше нищо стряскащо, като се изключи отминалата трагедия. Никога не беше чувала за Джон Херин. Причината беше в датата. Беше я виждала често. Дата, изписана със златни букви върху черния гранит, стърчащ на влажния хълм в Нюпорт.
„В памет и с обич на Енюрин Стентън
12 май 1949 — 19 февруари 1988 г.“
Тя прелисти останалата част от пътеводителя, търсейки следи от човека, който й го беше изпратил. Различни места бяха отбелязани с фосфоресциращ маркер или с чавки в полетата. Имаха вид на скоро поставени.
Всички заричания да си остане в леглото с книга бяха забравени. Дръпна пердетата, за да влезе мръсната есенна светлина, и бързо се облече. След това излезе да разглежда забележителностите.
„Всяка обиколка на Брюксел трябва да започне от Големия дворец.“
Това изречение беше маркирано и отбелязано с чавка, затова Ели започна оттук. Послушно се възхити на сградата от петнайсети век с нейния шпил; бароковите еснафски къщи с алегорични резби, изобразяващи разсъдливостта, вярата, справедливостта и други достойнства, които бюргерите си бяха приписали. Видя Къщата с лебеда, където Карл Маркс беше написал Комунистическия манифест. Там сега се помещаваше ресторант, в който човек можеше да плати трийсет евро само за ордьовър.
Прекара цял час в Кралския музей на изящните изкуства, бавейки се по-дълго в помещенията, посветени на Бош и Брьогел, които бяха отбелязани с чавки в пътеводителя. Няколко пъти забеляза мъж със светлобежов шлифер, който бързо се обръщаше настрана, сякаш някаква картина внезапно е привлякла вниманието му. Когато стигна до помещението, отделено на Магрит8, реши да го попита дали той е оставил пътеводителя. Но, изглежда, му беше писнало от изкуство и си беше тръгнал.
Обядва в едно кафене, което също беше отбелязано, питайки се дали всичко това не е твърде налудничаво. Наблюдаваше внимателно другите клиенти, очаквайки някой от тях да придърпа стол, да се представи и да даде някакво обяснение. Но нищо подобно не се случи. Имаше още едно място, маркирано в книгата, и то беше най-далече. Почти бе решила да не си прави труда. Но вече беше стигнала дотук. Взе трамвая и пое по дългия трилентов булевард към тихото предградие Тервурен.
Кралският музей за Централна Африка се помещаваше във внушителна сграда с оловни кубета и приличаше повече на мавзолей. Беше място извън времето, аномалия в тъканта на историята. Издигнат като паметник на суетността на крал Леополд, той бе отворил врати в годината, когато неговият покварен режим в Конго бе дошъл малко в повече дори на сънародниците му. Шейсетте години с техните вълнения бяха успели да откъртят наименованието на Конго от фирмата на музея, но не и да издухат прахта от старите сбирки. Лъвовете и слоновете стояха непреклонно сковани в стъклени витрини, застанали така, както бяха пожелали техните убийци. Единствената бележка, която Ели откри за диващината на белгийската окупация, беше кратко описание в една галерия към края на сградата — извинение, споменато в послеписа. Тя отново се сети за сър Конрад и се запита колко ли от тези печалби са се излели в касите на „Монсалват“.