В неделя болницата затваряше рано. Когато Ели осъзна, че изпитва облекчение, я прониза чувството за вина. Бяха минали само двайсет и четири часа, но вече й се повръщаше от болницата, от слабото осветление и от дългите празни часове, в които нищо не се случва. Така ли ще прекара остатъка от живота си?
Щом се прибра, отново пое по стълбата към тавана. Погледна пак самолетния билет, допускайки, че може да си е въобразила. Но не, той си беше там и на него пишеше: „Джон Херин“.
Сега, когато знаеше какво да търси, започна да рови методично из купищата хартии. Намери стария си училищен атлас и очерта пътуванията на баща си, използвайки датите от пощенските картички, отрязъци от билети, чуждестранни касови бележки. Търсеше нещо, свързано с Джон Херин, всичко, свързано с Лондон и метрото, всякакви бележки за дундест мъж на име Хари. Работата й в библиотеките по нейната дисертация я беше научила да изключва аналитичната част на мозъка си, да преглежда вещите, без да ги оценява. Едва след като събере всички късчета от пъзела, ще си разреши да обмисли как се свързват.
Свърши половин час след полунощ. Най-накрая се беше показал и бойлерът за топла вода. Дрехите й миришеха на прах, ръцете и лицето я сърбяха от докосването до изолацията от минерална вата. Намери ключа на бойлера и се поглези с продължителен душ, докато горещата вода не започна да се изчерпва. Успя да намери консерва супа и няколко бисквити със сирене в шкафовете на майка си и приготви късна вечеря — цял ден не беше яла. Едва тогава започна да преглежда доказателствата, които беше събрала.
Разполагаше с атласа. По разпрострялата се Европа бяха пръснати множество точки — пътувания, предприемани на всеки два-три месеца от 1984 до 1987 г. Най-далечното на изток беше до Истанбул. Най-далечното в западна посока бе до Сантяго де Компостела, но повечето точки бяха съсредоточени между Рейн и Сена — линията на разседа между Германия и Франция, където те се сблъскваха от векове, изригвайки държавици като Белгия и Люксембург в своята тектоническа битка. Друга група точки се точеше по протежение на Алпите — от Северна Италия до Южна Франция. Няколко се бяха струпали в Швейцария, около Лозана.
Имаше и самолетен билет за Джон Херин, към които беше добавила една хотелска сметка и молба до Съмърсет Хаус10 за копие от акта за раждане — и двете на същото име.
Имаше и писмо, написано на машина върху чиста кремава хартия, с което Джон Херин бе поканен на интервю за работа в четвъртък, 22 ноември 1987 г. Писмо, което накара Ели да зяпне от изненада.
Директорът, г-н Вивиан Бланшар, ще се радва, ако го посетите, за да обсъдите възможностите за кариера в банка „Монсалват“.
Лондон
Ели не можеше да повярва, че някой още използва телефонните будки. Обаче подобно на Клиф Ричард и бристолския крем на Харви, те още съществуваха. Сега, напъхана в една на ъгъла на „Мургейт“ и „Лондон Уол“, Ели беше благодарна за това. Знаеше, че „Монсалват“ могат да следят обажданията от телефона й — беше подписала документ, който им разрешаваше да го правят. Допреди две седмици не можеше да си представи, че ще има нещо за казване, което някой би искал да подслуша.
Телефонът звънеше безспирно, докато накрая не се включи телефонният секретар. Ели погледна визитката, която Хари й беше дал в градините на музея за Конго — телефонен номер с лондонски код и надраскана бележка. Ако никой не се обади, остави съобщение за Хари от Джейн.
— Здрасти, Хари, Джейн се обажда. — Тя заекна, за да измисли какво да каже, но нищо не й дойде наум. — Обади ми се. — Обаче той нямаше да я потърси на мобилния, а в апартамента й нямаше стационарен телефон.
Мина една кола и заля телефонната будка със светлина. Ели се обърна. Възможно ли беше да е бентлито? Опита се да го разгледа, но автомобилът вече се беше отдалечил и сега само червените стопове се бяха вторачили гневно в нея.
Погледна си часовника. В нюпортската болница информацията щеше да затвори след десет минути. Надявайки се, че никой не я наблюдава, тя изскочи от будката и извади мобилния си телефон. Мек, неземен глас като говорещ будилник й каза същото, което й се повтаряше от цяла седмица.
В по-голямата част от Ситито януари беше удължен махмурлук от предходната година: бавни дни, дълги обедни почивки, ранно пускане на кепенците. Дори младшите анализатори понякога си тръгваха за вкъщи преди осем. Обаче в „Монсалват“ телефоните звъняха, по коридорите се чуваха приглушени гласове и имейлите течаха бързо както винаги. Ели разбра защо едва в петък след Нова година, когато Бланшар я повика в кабинета си.