Беше в капан — опънато платно, върху което други хора записваха желанията си. Имаше дни, когато си мислеше, че ще я разкъсат на две. Не можеше да напусне Бланшар, не и докато майка й лежеше в болницата; не можеше да не обръща внимание на Хари. Дори не знаеше дали още е с Дъг. Разказа му за майка си твърде късно, изопачавайки станалото, за да скрие факта, че за Коледа е била в Швейцария. Беше поискал да дойде на гости, но тя му отказа. Разбра, че е наранен — започна да говори нещо за състоянието на тяхната връзка, но се спря. След това се обаждаше веднъж седмично, за да я пита как е майка й, но иначе я остави на мира. Обажданията бяха толкова формални, толкова сдържани, че понякога се питаше дали не е скъсала с него в някой от безсънните си мигове и после е забравила.
С напредването на месеца Бланшар започна да й възлага нови необичайни задачи. Една вечер се озова пред офис сграда в Уапинг, пъхна твърд пощенски плик през процепа в кутията. Два дни по-късно вестник, който не беше известен с отразяването си на деловия свят, публикува статия за финансовия директор на клона на „Талхюет“ във Великобритания. Под заглавието „Банкер садист!“ материалът описваше, подкрепен от отлични снимки и разкази на очевидци, навиците му в Сохо11, които сигурно не е смятал да разкрива на съпругата си. Той първо заплаши вестника със съд, но след няколко дни подаде оставка, за да „прекарва повече време със семейството си“.
Веднъж Ели седя цяла сутрин във фоайето на хотел в района на Найтсбридж. Чакаше един от членовете на управителния съвет на известен попечителски фонд. Когато той пристигна, тя го последва в асансьора. Докато стигне на седмия етаж, той се оказа собственик на нова чанта „Гучи“, която беше толкова тежка, че се бе изкривил на една страна. Седмица по-късно неговият фонд обяви, че ще използва правата си на акционер, за да гласува в полза на поглъщането от „Сен Лазар“.
Ако Ели се беше спряла да помисли, може би щеше да разгледа последиците от онова, което вършеше. Обаче тя не го направи. Работното й съзнание се беше превърнало в счетоводен баланс: неща, които улесняват превземането, и неща, които му пречат. Причината и резултатът не влизаха в уравнението, още по-малко кое е справедливо и кое — не. Беше прекалено уморена.
Поне не се налагаше да пътува много. Седалището на „Талхюет“ и по-голямата част от бизнеса им беше в Европа, но по каприз на историята основният капитал беше листван на Лондонската борса. Тя ходи само веднъж в командировка и както повечето й пътувания, и това изскочи внезапно. Един следобед Бланшар се втурна в кабинета й. Никога не го беше виждала толкова бесен.
„Той знае — помисли си тя. — Хари, Нюпорт, всичко.“
Зарови из книжата и се опита да изглежда спокойна.
— Какво има?
— Бял рицар12. — Той стовари папката на бюрото й. — Какво знаеш за група „Кьониг“?
Ели преглътна, докато се опитваше да си събере мислите.
— Те не са публично дружество. Занимават се главно с инвестиции в инфраструктура и комуникации.
— Сложили са на масата приятелско предложение за „Талхюет“. Управата им има голямо желание — може дори германското правителство да се реши да подкрепи тази оферта. Един от техните леви политици смята, че ние сме „неприемливото лице на световния капитализъм“. — Той направи гримаса.
— В това няма логика — намръщи се Ели. — Ние вече предлагаме повече от обема на амортизацията и новоизкупените акции. „Кьониг“ нямат никакъв допълнителен бизнес, за да създадат синергии, а ако германското правителство е замесено, няма да им позволи да уволняват работници и да разбият компанията на парчета. Какво печелят?
— Ели, това не е случайност. Мишел Сен Лазар има врагове: някой от тях е насъскал „Кьониг“ срещу сделката ни. Трябва веднага да идем в Париж.
— Мисля, че централата им е във Франкфурт.
— Няма смисъл да разговаряме с тях. — Той взе папката и се обърна да си върви. — „Кьониг“ искат да играят ролята на бял рицар. Знаеш ли кой е най-лесният начин да спреш нападащ рицар?
Ели го изгледа неразбиращо.
— Да убиеш коня му.