Аз съм се вкопчил в крака му и се опитвам да го сваля на земята. Нещо се откъсва и остава в ръката ми — неговата шпора. Хващам я като нож и я забивам в оголения му крак точно над коляното.
Понася се вой. Продължавам да го мушкам, докато кръвта тече от тялото му. Обаче конят трепва и трескавият ми удар пропуска крака на Джослин и потъва в хълбока му.
Ревът на раненото животно е по-страшен от човешкото стенание. Конят се изправя на задни крака; предните му копита ритат на педя от главата ми. Хвърля се напред в опит да избяга от болката, която шпората заби в хълбока му. Аз протягам ръце, за да хвана Джослин, но едно от копитата ме удря в гърдите и ме поваля на земята. Той изчезва.
Другите мъже безшумно прелитат край мен — сенки в края на полянката. Чувам как двама хукват след Джослин; другите двама чакат и се чудят какво да правят. Могат да ме убият, но вероятно не знаят дали Джослин не ме иска жив.
Чуват се викове и тропот на копита в падащия мрак. Завъртам се настрана и виждам огън в полето, конници с факли яздят към нас. Викат моето име.
Сержантите на Джослин се стопяват в гората, когато Етиен и хората му излизат в галоп на полянката. Добре че носят факли, иначе можеха да ме стъпчат.
— Питър?
Всички се вторачват в Ада, прикована с копие към дървото. Тежестта на копието е разкъсало раната; бялата й риза е потънала в кръв, която на светлината от факлите изглежда черна. По лицата им е изписан ужас. Всички я харесваха.
Заставам на колене и започвам да повръщам. Етиен ме прегръща съчувствено, но аз го отблъсквам.
Той смята, че ме е спасил. Обаче Ада е мъртва, майка ми, баща ми и брат ми са мъртви, а хората, които го сториха, още не са наказани. Предадох всички, които някога съм обичал.
Сега само отмъщението може да ме спаси.
29.
Нюпорт, Южен Уелс
Според болницата майка й беше умряла, докато тя е била в самолета някъде над Ламанша. Ели смяташе, че нищо не би могло да я накара да се почувства по-зле, но това я смаза. Трябваше да бъде до леглото на майка си — а не да се носи из облаците. Стори й се като метафора за нещо: високомерно, заслепяващо, незначително.
Дъг не дойде на погребението. Изпрати му есемес, но пренебрегна всичките му отговори с въпроса кога ще бъде погребението. Бланшар също не дойде, макар че изпрати представители: двама мъже с черен мерцедес, паркиран с работещ двигател срещу крематориума. Чистачките също не спираха, да не би падащият дъждец да попречи на гледката. Ели едва не ги покани, за да могат да си вършат работата без преструвки — места имаше предостатъчно.
После — след като госпожа Томсън каза колко мила жена е била госпожа Стентън; след като хорът изпя „Мъжете от Харлех“13 с помощта на сидиплеъра в ъгъла; след като видя как ковчегът влезе в работещата с газ пещ — отидоха в чайната на ъгъла. Никой не остана дълго. В два и половина, когато госпожа Томас взе териера си и обяви, че трябва да прибере внука си от училище, ниските облаци вече превръщаха следобеда в привечер.
Госпожа Томас я прегърна и целуна по бузите.
— Пази се — каза тя, — защото вече си сама.
Ели отиде в къщата и взе някои неща от тавана. Предполагаше, че един ден ще се върне, ако не за друго, за да я продаде, но въпреки това се сбогува. Ей така, за всеки случай. Загаси всички лампи и отоплението и провери дали вратите са заключени. Черният мерцедес отвън изпитваше затруднения да влезе на заден в свободното място за паркиране. Ели изчака, докато колата най-сетне се навря, след това изскочи от къщата и забърза към гарата. Знаеше, че ще я настигнат, но не и преди да използва някой обществен телефон. Остави го да звънне три пъти, след това затвори.
Идвам.
Лондон
От гара „Падингтън“ Ели взе такси до „Кларидж“. Беше едва седем часът. Бланшар щеше да се върне от банката след няколко часа. Последните подробности от завземането на „Талхюет“ се оказаха доста неясни; през последните два дни цели адвокатски екипи работеха денонощно, разпъвайки биваци във всяко ъгълче на „Монсалват“. Ели не им обръщаше внимание.
Лежеше на леглото и обмисляше какво трябва да направи. Отвори гарафата с брендито и изля вътре течността от шишенцето, което Хари й бе дал. Вторачи се в картините по стените и те се вторачваха в нея: цяла галерия незрели рицари и слаби госпожици в тъмни гори или някъде сред пустошта. Изненадваше я, че Бланшар си пада по този романтичен викториански поглед към Средните векове. С неговите предци толкова назад в миналото, може би трябваше да предпочете един по-реалистичен поглед.
13
Уелска песен и военен марш, описващ обсадата на крепостта Харлех от 1461 до 1468 г. — Б.пр.