Смяната й свърши в пет. Свали комбинезона и извади раницата си от шкафчето, което й бяха посочили. Бригадирът поведе хората си с ескалаторите към още смълчаните входове, но Ели вървеше отзад. Беше прекарала цялата нощ из тунелите, а сега излизаше само на няколкостотин метра от „Монсалват“. Сигурно вече бяха разбрали как е избягала — щом метрото тръгнеше, със сигурност щяха да проверят станциите по централната линия.
Изчака, докато другите си тръгнаха, след това събра кураж и надникна в кабинета на директора.
— Как мога да се прибера?
За миг си помисли, че човекът ще скочи и ще й отхапе главата. Обаче нещо в лицето й — дали отчаянието или умората — събудиха рядък проблясък на съжаление у него.
— Къде искаш да идеш?
Ако можеше, на края на света. Тя отново погледна картата на стената.
— Илинг.
— След пет минути ще мине влак с баластра. Можеш да пътуваш с него до Актън. — Той се смръщи, макар да се опитваше да бъде мил. — Иначе ще се опиташ да минеш през тунелите и аз пак ще загазя.
Ели стигна с влака за баластра да Западен Актън. В студената мъгла преди съмване намери уличен телефон и се обади на номера, който й беше даден. Хари вдигна веднага.
— Добре ли си?
— Взех го. — В гласа й не прозвуча триумф, само изтощение. — Къде ще се срещнем?
Служителите на „Монсалват“ я наричаха военната стая, макар че обикновено го приемаха метафорично. Екрани по всички стени доставяха новините, финансова информация, графики и таблици; и можеха да бъдат използвани за разширяване на помещението до безкрайност чрез провеждане на видеоконференции. Чистачите още не бяха влизали. В седем часа залата бе замърсена с отпадъците след битката за завземането на „Талхюет“: папки и листове, чаши от кафе, кутии с пица и изсъхнали понички. Дузина мъже се бяха събрали около масата, начело с Бланшар и Дестрир. В другия край седеше възрастен мъж в инвалидна количка. Тялото му беше като скелет, приведено напред сякаш срещу студа. Кожата на лицето му беше бяла и сбръчкана, но очите му бяха сини като на бебе. Тръби и кабели излизаха от металната яка около измършавелия му врат, привързвайки го към количката. Всеки път, когато вдишваше, цял арсенал малки помпи и клапани се задействаха с хъхрене, впръсквайки и изсмуквайки въздуха от дробовете му. Въпреки това нямаше съмнение, че всички в стаята му се подчиняваха. Не от съжаление или уважение, а от страх.
— Разположихме хора на платформите на станциите „Банкова“ и улица „Ливърпул“ веднага щом отвориха — обясняваше Дестрир. — Обаче някак е успяла да се измъкне.
Той стрелна поглед към мъжа в инвалидната количка с изражение на куче, което очаква да бъде сритано. Сините очи го загледаха вторачено, без да примигват.
— Добрата новина е, че още носи телефона си. Преди час уловихме сигнал. В Актън. Сигурно е взела метрото дотам. Изпратихме екип, но докато стигнат, отново е слязла под земята. Движи се на изток, обратно в града.
На стените графиките и числата бяха заменени с карти и сателитни изображения, на част от които се виждаха очертанията на метролиниите. Дневникът на охраната бе увиснал над главата на Дестрир като смъртна присъда.
Мишел Сен Лазар се прокашля и всички се обърнаха към него. Някога трябва да е имал естествен глас, но никой от присъстващите — може би, с изключение на Бланшар — не го бе чувал. Сега заговори машината зад гърба му.
— Тя трябва да излезе отново. Когато го направи, вие ще сте готови.
На сивия булевард „Юстън“, сред младежки общежития и профсъюзни канцеларии, метростанцията „Сейнт Панкрас“ се извисяваше като приказен дворец от червени тухли: величествена симфония от кулички и заострени кубета, шпилове и прозорци, разделени с мулиони и арки. През 60-те, поколението, което не обичаше нито красивото, нито приказките, едва не я разруши. Но тя оцеля и сега се издигаше с реставрираното си великолепие като порта на Англия към Европа.
Зад тухлената фасада, близо до мястото, където спираха влаковете, един едър господин с палто придържаше меката си шапка, докато оглеждаше извиващия се над него стъклен покрив. Той беше поет; парченца от поезията му лежаха на пода в злато, сякаш се бяха разсипали от чантата му. Не помръдваше, бронзовите му очи никога нямаше да се уморят от гледката14.
14
Сър Джон Бетшъмън — „поет и драскач“, както сам се описва, предвожда кампанията за спасяването на гарата „Сейнт Панкрас“. — Б.пр.