Трийсет и пета и други години

Момчето вървеше до него, сериозно, мълчаливо, дребничко, тромаво във вързания накръст шал.

— На колко си години? — попита Саша.

— Не знам… на седем гаче.

— Значи знаеш. Можеш ли да четеш?

— Не.

— Знаеш ли буквите?

— Знам ги.

— Ами стихчета?

— Не.

— Мама не ти ли чете стихове?

— Чете ми.

— Какви?

— Не помня.

— Искаш ли аз да ти кажа едно стихотворение?

— Искам.

Стояха над Ангара. Слънцето приличаше. Тарасик въртеше глава, изглежда, беше му горещо.

Саша разхлаби възела на шала.

— Така по-добре ли е?

— Аха.

Тарасик извади ръцете си от ръкавиците, те висяха на шнурче. Саша го хвана за ръка.

— Да не ти стане студено?

Топлината на малката, слаба детска ръчица го прониза. Той приклекна, взе дланите на Тарасик в своите длани.

— Топло ли ти е?

— Топло ми е.

Момчето го гледаше сериозно. Саша си помисли, че Тарасик сигурно никога не се е смял.

— Та значи искаш да ти издекламирам едно стихотворение?

— Искам.

— Сложи си ръкавиците.

Тарасик мушна ръцете си в ръкавиците. Саша се изправи…

Бяла заснежена пустиня наоколо, само гората се тъмнееше на оттатъшния бряг, осветен от едната страна от слънцето. После притъмня. Слънцето се скри зад облак.

— Облаците напомнят ли ти нещо? Тарасик сви рамене.

— Не.

— Ама ей там има един кораб, виждаш ли? Виждаш ли, мачтите сякаш са заледени. Платната. Виждаш ли?

— Виждам — неуверено отвърна Тарасик.

Саша внезапно си спомни „Въздушен кораб“ на Лермонтов и го издекламира на Тарасик:

Когато звезди над морето
пробляснат една по една,
понася се кораб самотен,
полита със всички платна.

В морето издига се остров —
пустинен и мрачен гранит;
на острова в гроб изоставен
лежи император зарит.

И всяка годишнина скръбна,
среднощ, през дълбокия мрак,
въздушният кораб долита
и спира до стръмния бряг.

Но в миг императорът става
и гледа с очи на орел.
Той носи триъгълна шапка
и походен тъмен шинел.

И скръстил ръцете си здрави,
с глава върху своята гръд,
той тръгва, кормилото хваща
и смело се спуска на път.

Към Франция той се понася,
където остави властта,
където остави наследник,
гвардейците стари, честта.

Той слиза и с крачки големи
по хладния пясък снове,
зове гренадирите славни,
маршалите страшно зове.

Маршалите вече не чуват:
едни са загинали в сеч,
изменници вече са други —
продали са честния меч.

След туй във вълшебния кораб
с глава върху своята гръд,
той влиза и махнал с ръката,
поема обратния път.7

Момчето напрегнато слушаше.

— Как е, харесва ли ти? — попита Саша.

— Да — отговори Тарасик — искам да си ида вкъщи.

Върнаха се. Саша искаше веднага да си иде, но Лидия Григориевна го спря:

— Забравихте си вестниците.

И подигравателно добави.

— Там има снимки на вашия Сталин на какви ли не фонове. Излиза, че дори е предвождал пролетарските полкове при щурма на Зимния дворец.

Наистина във всеки брой на вестника имаше портрети на другаря Сталин, някъде и по два и дори по три: Сталин сам, Сталин и Ленин, Сталин и Ворошилов, Сталин и Молотов, Сталин и Каганович, Сталин и Жданов, Сталин с колхозници, Сталин с военни, Сталин с работници, рисувани портрети на Сталин, скулптурни изображения на Сталин.

Големи материали за победите в Гражданската война: отбраната на Царицин, завземането на Ростов, Перм, Източният фронт, разгромът на Деникин, годишнината на Червената армия, 15-годишнината на Първа конна, Полският фронт — и навсякъде Сталин.

Според историка И. И. Минц, през октомври 1917-а „Сталин, изпълнявайки волята на Ленин, поведе болшевишките полкове срещу буржоазното правителство“. Аха, на това се е подигравала Лидия Григориевна! Ама то наистина е лъжа! Всички заслуги са на Сталин, навсякъде е побеждавал Сталин. Поздрави за Сталин от заводи, фабрики, колхози, от върховете на Елбрус, от върховете на Казбек. Всяко изказване, всяка статия започват и завършват с неговото име.

Още в института Саша се дразнеше от славословията по адрес на Сталин, на неговите книги, статии, речи, произведения — той ги намираше примитивни. Тези безкрайни повторения, това раздъвкване: „първо“, „второ“, „трето“, този сковаващ схематизъм, забраната да се подлага и на най-малко съмнение коя да е негова мисъл, коя да е дума — всичко това действуваше потискащо.

Но нали това не потискаше другите, напротив, възхищаваше ги…

7

Превод: Стоян Бакърджиев.