Този демократизъм, това простодушничко стилче, работническо, пролетарско, сега му послужи в общуването с тъпанарите, талмудистите, с конете с капаци, от които панически се страхуваше, но с които се държеше фамилиарно. При срещи насаме хвалеше техните неграмотни говнарски статии, което обаче никога не правеше от трибуната. Но и никога не плюеше по тъпанарите от трибуната. Така, запазвайки високия си интелектуален авторитет, Вадим си запазваше и доверието на конете с капаци.
Не влезе в партията. Той е безпартиен болшевик — това е достатъчно. Сега безпартийните болшевики се ценят много повече от партийните болшевики — тях ги държат по-изкъсо.
Мина времето, когато партийното членство даваше предимства, сега е обратното — има чистки, проверки на партийните документи, всичко е под стъклен похлупак. Ако беше партиен член, щеше да е длъжен да съобщи в партийната организация, че сестра му се е омъжила за чужденец и е заминала за чужбина. А като безпартиен на никого не е длъжен да докладва за това. Длъжен е да го посочи в анкета, но вече е попълнил всички анкети.
Извън партията той се чувствуваше по-свободен.
Като разговаряше приятелски с тъпанарите, Вадим не престъпваше някои граници, с тях човек трябва да бъде нащрек, готови са да се заядат за нищо и никакво, пък и не всяка дума разбират, словесният им багаж не надвишава сто, е, най-много сто и петдесет думи.
Друго си е в своя кръг, всички разбират всяка алегория и са същите циници като него, приемат условията, в които живеят, приемат начина на мислене, пишат каквото се иска, говорят така, както трябва да говорят. И помежду си разговаряха както бе предписано, възхищаваха се от неща, от които бе редно да се възхищават, осъждаха неща, които бе редно да осъждат. Възхищаваха се без ентусиазъм, осъждаха без негодувание. С шеги и остроумия сякаш украсяваха, оправдаваха, камуфлираха предстоящото си участие в някой безпощаден разгром или обратното — в прекомерни възхвали.
Какво да се прави? Хлябът не се дава даром, той се отработва.
След време Вадим се успокои и относно Вика. Половин година, откак тя замина, а никой за нищо не бе го питал. Парижки вестници не се продаваха в московските будки и Вадим не знаеше дали мъжленцето й се упражнява в писане на пасквили.
Вика не им пишеше — все пак разбираше, че не бива. През тази половин година получиха две писма с московско клеймо, значи ги бе пратила по човек. Писмата бяха кратички: аз съм жива и здрава, молеше да й отговарят чрез някоя си Нели Владимирова, съобщаваше телефона й.
Вадим категорично забрани на баща си да й отговаря.
— Коя е тая Нели Владимирова? — питаше патетично. — Къде е гаранцията, че тя няма най-напред да занесе това писмо на Лубянка14? Къде е гаранцията, че и изпратеното до нас писмо вече не е било на Лубянка? Това е кореспонденция с чужбина, връзки с чужбина, нима не разбираш как може да свърши всичко? Посочи ми поне един човек, който си кореспондира с чужбина. Хората, които имат роднини в чужбина, го крият, а ние да го афишираме ли?
— Но, Вадим — смутено мънкаше старецът, — нима не мога да си пиша със собствената си дъщеря?
— Не можеш. Дори тя го разбира, не ни пише на нашия адрес, изпраща писмата по хора, сеща се, че това е опасно, знае с какво ни заплашва. Решила е да пише нелегално. Бързо е забравила нашите условия. Всичко нелегално у нас може да се открие само за час.
— Но, Вадим!
— Татко, гледай трезво на нещата. Тя ни изостави, завинаги ни изостави. Човек не се връща от Франция, ние не приемаме обратно хора, които са напуснали страната. Дощя й се да живее онзи живот, не помисли, по-точно не пожела да помисли какъв ще стане нашият живот след нейното заминаване! Сега ти ще трябва да пишеш в анкетите: „Дъщеря ми замина за чужбина, живее във Франция.“ Вярно, ти си прочут човек… Но днес няма неприкосновени, запомни го. Аз пък работя на идеологическия фронт, а за такава работа не искат роднини на живеещи в чужбина хора, на такива никой не се доверява. Естествено разбирам — ти ме смяташ за егоист, смяташ, че мисля само за себе си, за своята кариера. Не! Аз мисля не само за своя живот, за своето бъдеще. В случая преди всичко ме интересува моралната, етичната, нравствената страна на въпроса: тя не помисли за нас, защо ние трябва да мислим за нея? Със самия факт на заминаването си тя ни подложи на удар, откъде накъде пък ние трябва да бъдем любезни с нея? Тя нищо не рискува, ние рискуваме всичко. Тя ни зачеркна от живота си, писмото й е празна формалност, с него успокоява своите така наречени роднински чувства… Ами че как, татенцето, братчето… Ах, мон пер, мон фрер, французите нали много ги обичат тия работи, още Лев Николаевич Толстой го е забелязал… Спомняш ли си, във „Война и мир“: „O, ma mere, ma pauvre mere…“15 Това са само преструвки… И тъй, татко, аз категорично настоявам.