— Все едно — каза си съдържателят, — изгубих двама, но ми остава този и съм сигурен, че ще го задържа поне няколко дни. Все пак ще спечеля единадесет екю.
Знаем, че в кесията на д’Артанян бяха останали точно единадесет екю.
Съдържателят смяташе, че болестта ще трае единадесет дни — по екю на ден, но беше направил сметката си без госта. На следния ден д’Артанян стана още в пет часа сутринта, слезе сам в кухнята, поиска няколко лекарства, списъкът на които не е стигнал до нас, а освен тях и вино, дървено масло, розмарин и с рецептата на майка си в ръка приготви балсам, с който намаза многобройните си рани и смени превръзките си сам, без да потърси лекарска помощ. Навярно благодарение на целебния балсам, а може би благодарение и на това, че не се намеси никакъв лекар, д’Артанян се дигна още същата вечер на крака, а на следния ден беше почти здрав.
Но когато поиска да плати за розмарина, за дървеното масло и виното — единственият разход на господаря, тъй като беше пазил пълна диета, докато жълтият му кон според твърденията на съдържателя бил изял три пъти повече, отколкото можеше да се допусне, ако се съди по ръста му, д’Артанян намери в джоба си само изтърканата кадифена кесия и единадесетте екю, които тя съдържаше, а писмото до господин дьо Тревил беше изчезнало.
Младежът започна много търпеливо да търси писмото, като преобърна безброй пъти джобовете и джобчетата си, рови и преравя чантата си и отваря и затваря няколко пъти кесията си. Но като се убеди, че писмото не може да се намери, той изпадна за трети път в ярост, която едва не го принуди да прибегне отново до благоуханното вино и дървено масло: като видяха, че тази младежка луда глава се разпалва и заплашва, че ще изпочупи всичко в заведението, ако не се намери писмото, съдържателят грабна копие, жена му — метла, а слугите — същите тояги, които бяха използували по-рано.
— Препоръчителното ми писмо! — викаше д’Артанян. — Препоръчителното ми писмо, дявол да ви вземе, или ще ви нанижа на шпагата си като яребици!
За нещастие едно обстоятелство не позволяваше на момъка да изпълни своята закана: както казахме, при първата схватка шпагата му беше счупена на две, но той съвсем беше забравил това. И когато д’Артанян посегна да я извади, оказа се, че той е въоръжен с едно парче, дълго към осемдесет пръста, което съдържателят бе поставил грижливо в ножницата, а острието бе скрил, за да си направи от него шиш.
Това разочарование навярно не би спряло нашия буен младеж, ако самият съдържател не беше разсъдил, че искането на госта му е напълно справедливо.
— Наистина — каза той, като отпусна копието, — къде е това писмо?
— Къде, къде е писмото? — извика д’Артанян. — Първо, предупреждавам ви, че това писмо е за господин дьо Тревил и трябва да се намери, инак той сам ще намери начин да го открие.
Тая заплаха стресна напълно съдържателя. След краля и господин кардинала господин дьо Тревил беше човекът, чието име може би най-често се споменаваше от военните, пък дори и от гражданите. Наистина съществуваше и „отец Жозеф“, но името му се произнасяше само шепнешком, толкова голям ужас всяваше „черното преподобие“, както наричаха довереника на кардинала.
И тъй, като захвърли далеч копието си и заповяда на жена си да направи същото с метлата, а на слугите — с тоягите, той пръв даде пример и започна да търси загубеното писмо.
— Имаше ли нещо ценно в това писмо? — запита съдържателят, след като търсиха напразно известно време.
— Как не! Разбира се! — викна гасконецът, който разчиташе на това писмо, за да си пробие път в двореца. — То съдържаше моето състояние.
— Испански бонове ли? — запита тревожно съдържателят.
— Бонове за изплащане от частната съкровищница на негово величество — заяви д’Артанян, който смяташе с помощта на тази препоръка да постъпи на служба при краля и мислеше, че може да даде този малко случаен отговор, без да излъже.
— Дявол да го вземе! — възкликна съвсем отчаян съдържателят.
— Няма значение — продължи д’Артанян със свойствената си гасконска самоувереност, — няма значение, парите не са нищо: писмото беше всичко. Предпочел бих да изгубя хиляда пистола6, отколкото него.
Той можеше преспокойно да каже двадесет хиляди, но някакъв младежки свян го възпря.
Изведнъж в главата на съдържателя, който се тюхкаше, че не може да намери нищо, проблесна някакъв лъч.
— Това писмо съвсем не е загубено — извика той.
— А! — каза д’Артанян.
— Не, някой ви го е взел.
— Взел! Кой?
— Вчерашният благородник. Той слезе в кухнята, където бяха дрехите ви. Остана там сам. Обзалагам се, че той го е откраднал.