Да допуснем, че съвременен наблюдател е присъствал при всички събития и е съставил описание, което по-късно е било превърнато в епическа поема. Да допуснем също, че въпросният разказ винаги е съществувал, но не е бил възприеман като такъв. Ако това беше така, тогава нямаше да се налага да се измислям каквото и да е. Просто можех да възпроизведа оригиналния текст и да въведа мои коментари във вид на бележки, адресирани към читателя.
Идеята за съществуващ ръкопис заобикаляше спънките от логично естество, защото намереният документ нямаше да бъде мое творение, макар и написан от мен. Съзнавам абсурдността на подобни съображения, но ние сме подвластни на подобни абсурди през целия си живот. Много често актьорите не са в състояние да играят успешно без някакъв предмет или изкуствени мустаци, или някакъв друг изкуствен атрибут, който да ги предпазва от пълно сливане с образа им на сцената. Бях се озовал в същото положение.
Какъв вид разказ би бил най-подходящ? Сметнах, че най-благодатният разказ би бил този на някакъв страничен наблюдател — човек, който не е част от културата и който би могъл да съобщава обективно събитията в тяхната последователност. Но кой би могъл да бъде този наблюдател? Откъде би могъл да се появи?
Преравяйки спомените си, осъзнах, че познавам необходимата личност. През десети век арабин на име Ибн Фадлан пропътувал разстоянието от Багдад до съвременна Русия и влязъл в контакт с викингите. Ръкописът му е добре познат на учените и съдържа едни от най-ранните съобщения за техния живот и култура.47 В годината преди да се дипломирам бях прочел части от ръкописа и бях наясно, че арабинът има стил и собствен глас. Можеше да бъде имитиран. Звучеше достоверно и неочаквано. Почувствах, че след хиляда години Ибн Фадлан не би имал нищо против да получи новата роля на свидетел на събитията, залегнали в основата на епическата поема „Беоулф“.
Въпреки че пълният текст на ръкописа съществува в преводи на руски, френски, немски и много други езици, английският вариант е частичен. Събраните от мен фрагменти съставят първите три глави на „Тринадесетият воин“48, като са извършени съвсем дребни промени.
Останалата част от романа е написана от мен в стила на ръкописа, като съм си позволил да отправя Ибн Фадлан на това въображаемо пътешествие. Добавени от мен са също коментарите и педантичните бележки под линия.
Наясно бях, че действителното пътуване на Ибн Фадлан през 921 година се е състояло твърде късно, за да послужи за основа на Беоулф, за която множество авторитети са убедени, че е съставена с около сто и петдесет години по-рано. Но все пак датирането на поемата е несигурно, още повече, че в качеството си на писател мога да претендирам за право на известна свобода при боравене с фактите. Романът съдържа и други съвсем явни анахронизми, особено срещата на Ибн Фадлан с оцеляла група от неандерталци. (Една от особеностите на книгата е, че в изминалите междувременно десетилетия науката ревизира възгледите си относно неандерталците и предположението за съществуването на индивиди от тях в обозримото историческо време отпреди хиляда години вече не изглежда така невероятно, както при нейното първо издание.)
Съгласен съм, че играта с реалните факти се заплита все повече и повече с напредването на повествованието и в определен момент става трудна преценката за правдоподобност и измислица. В резултат на отдавнашните си пристрастия към манипулацията на фактите и разместването на критериите, каращи човека да приема определени неща за действителност и други за фикция, си признавам, че в „Тринадесетият воин“ отидох твърде далеч. Докато пишех романа, имах чувството, че успявам да правя това разграничение. Например буквалният превод от латински на името на цитирания преводач Пер Фраус-Долус означава „измама чрез подвеждане“, но след известно време аз самият вече не бях сигурен кои пасажи са истински и кои — измислени. Веднъж се наложи да потърся отново някои справки в библиографията си и след часове изнурителен труд, прекарани в справочния отдел на библиотеката, се усетих, че въпросните текстове са плод на собственото ми въображение. Бях бесен, че изгубих времето си, но можех да виня само себе си.
Споменавам това, защото склонността да се размиват границите между реални и въображаеми факти е вече характерна черта на съвременното общество. Измислицата е вече неразличимо вплетена във всичко — от научно-популярните очерци до телевизионните новини. Телевизията, разбира се, е известна всекиму със своята продажност и внушенията й не се приемат на сериозно от болшинството от нас, обаче мирогледът на „постмодерния“ учен представлява сериозно предизвикателство. Често в академичните среди се защитават мнения, че не съществува разграничение между действителност и измислица и че всеки подход към прочита на определен текст е пристрастен и личен и, следователно, измислицата е толкова валидна, колкото и неоспоримите открития. В най-добрия случай подобен мироглед просто позволява на изповядващия го да извини липсата си на традиционната научна дисциплинираност. В най-лошия случай обаче той е нагъл и опасен.49
47
От многобройните научнопопулярни писания за викингското общество заслужава да се прегледат: Д. М. Уилсън, „Викингите“, Лондон 1970; Дж. Бронстед, „Викингите“, Лондон, 1965; П. Сойер „Ерата на викингите“, Лондон, 1962; П. Г. Фуут и Д. М. Уилсън, „Постиженията на викингите“, Лондон, 1970. Някои от тези справки цитират пасажи от ръкописа на Ибн Фадлан.
48
Доколкото знам, източниците на английски са все още два. Първият се намира в прочетения от мен труд на Робърт Блейк и Ричард Фрай „Викингите по света и у дома“, съставна част на сборника текстове „Четива по обща антропология“, издаден от Карлтън С. Куун, Хенри Колт и Ко, Ню Йорк, 1952, стр. 410–416. Вторият източник е отново трудът на Блейк и Фрай „Бележки върху Рисалла на Ибн Фадлан“, изд. Византина Метавизантина, 1949, том 1, част 2, Ню Йорк, стр. 7–37. Благодаря на професор Фрай за неговото съдействие по време на първото и второто, преработено издание на тази книга.
49
Относно тенденциите в постмодерната академична мисъл вж. например произведението на Полин Мари Розенау „Постмодернизмът и обществените науки: прозрения, взаимовръзки и влияния“, Принстън, Ню Джърси, 1992, или съставената от X. Арам Везер „Новият историзъм“, Рутледж, Ню Йорк 1989.