Сталин бързо свиква с насилието като задължителен атрибут на неограничената си власт. По всяка вероятност, но това е вече от областта на логическите предположения, наказателната машина, пусната от него в края на 30-те години в пълен ход, завладява въображението не само на функционерите от по-ниското, но и от неговото равнище. Възможно е еволюцията на плъзгането надолу към насилието като универсално средство да преминава през няколко етапа. В началото — борба против реалните врагове, а такива сигурно е имало; по-нататък започва да действа страшната инерция на насилието; накрая насилието се превръща в показател на предаността към „вожда“ и партийната линия. Призракът на заплахата отвън създава атмосфера на „духовна обсада“. Това специфично състояние на общественото съзнание, достигнало апогея си през 1937 г., е пряк резултат от издигането на силата над правото, от замяната на истинското народовластие със сурогатите на култа.
Сталин гледа на обществото като на аквариум от човешки същества: всичко му е подвластно… „Вредителството“, шпиономанията, борбата с вятърните мелници на „двуличието“ стават позорни атрибути на партийността, на сляпата вяра и предаността към „вожда“. Нима може да се допусне, че от седемте членове на Политбюро, избрани на XIII конгрес на РКП(б) през май 1924 г., на първия конгрес след смъртта на Ленин, шестима (всички освен Сталин!) ще се окажат „врагове“?! Дори във времената на средновековната инквизиция едва ли някой е претендирал за такава изключителна „чистота“, изискваща за потвърждение безумни жертви. Сталин, унищожава „враговете“, а вълните се разпространяват все по-надалече и по-надалече… Ето го тираничния триумф на злата сила. Понякога ми е трудно да си обясня защо му е трябвало, след като е отстранил всичките си съперници, да продължава с изтребването на най-добрите хора на партията и държавата в навечерието на страшни изпитания. Тук му е мястото да кажа, че в самите органи на НКВД някои болшевики по-рано от другите виждат опасността от мистерията на всеобща подозрителност и репресии. Само от тяхната среда повече от 23 хиляди честни хора стават жертва на вакханалията на беззаконието.
Ала никакви, дори най-страшните гримаси на историята не можаха да попречат на народа да създаде такива дела, които въпреки трагедията го приближиха до осъществяването на неговите възвишени идеали. Дори най-трагичните години не угасиха у милионите съветски хора вярата в човешките ценности. В диалектиката на триумфа и трагедията се крие безкрайната сложност на действителността, в която от историческите личности зависи така много, но все пак при решаващата роля на народните маси. Казано с думите на Хегел, съдбата на човека не е само негова лична съдба; в нея е отразена всеобщата трагична нравствена съдба.12 А трагизмът й е тъкмо в това, че в един определен етап милионите хора възприемат Сталин не като човек от плът и кръв, а като символ на социализма, като живо негово олицетворение. Защото една лъжа, повторена много пъти, може да бъде взета за истина. Обожествяването на „вожда“ получава висш смисъл, оправдава в очите на хората всяко негативно явление, обяснявано с машинациите на „враговете“, и обратно — приписва всички успехи на ума и волята на един човек. Още повече че Сталин умее да пропагандира грандиозните си замисли. При вземането и разгласяването на едни или други решения, особено на големи форуми, Сталин винаги се позовава на класиците. Тук той проявява една общочовешка слабост. Хората обичат да бъдат покровителствани. Дори Сталин, този всевластен човек, се притулва в сянката на идеологическите щампи, на авторитета на теорията, на непреходните идеи на своя велик предшественик. Но често пъти това е само идеен камуфлаж. Триумфът на „вожда“ и трагедията на народа намират израз в догматизма и бюрократизма на системата и заедно с това в пламенния патриотизъм и интернационализъм на съветските хора, във всевластието на апарата и манипулирането на съзнанието на милионите, в непоклатимата гражданственост и жертвоготовност на милионите.
Много ми дадоха книгите спомени на прославените съветски военачалници И. Х. Баграмян, А. М. Василевски, А. Г. Головко, А. И. Ерьоменко, Г. К. Жуков, И. С. Конев, Н. Г. Кузнецов, К. А. Мерецков, К. С. Москаленко, К. К. Рокосовски, С. М. Щеменко и други. Разбира се, имах предвид, че свидетелствата на тези изтъкнати личности са писани по време, когато много неща за Сталин все още не бяха известни и когато наскоро след XX и XXII конгрес на партията темата за култа към личността не се анализираше цялостно и откровено. Военните, особено командирите на високи длъжности, изпитаха изцяло върху себе си безмилостната и несправедлива ръка на Сталин. Но освен А. В. Горбатов и още неколцина военачалници, „успели“ да напишат книгите си за преживяното, други нямаха възможността да заговорят с пълен глас за това, което са знаели. Темата за репресиите, грешките и пропуските на Сталин се оказа фактически забранена. Този проблем има и още една страна. След започването на войната Сталин е принуден въпреки волята си да намали насилията вътре в страната. В мемоарите си пълководците и военачалниците засягаха главно военната страна в дейността му, където той успя да прояви политическа твърдост в борбата за победа над фашизма. Изглежда, с това се обяснява защо мнозина военни разкриват образа на Сталин само от положителната му страна. Много от трагичното в личните им съдби, свързани с беззаконието, сякаш остава „зад кадър“. Защото ония няколко десетки хиляди военни, попаднали в навечерието на войната в кървавата мелница на чистката, с редки изключения загиват и не успяват да кажат нищо на потомците. Днес знаем, че и в началото на войната Сталин много пъти прибягва към жестока разправа с мнозина военни, опитвайки се да прехвърли върху тях отговорността за големите неуспехи.