Своята горчива чаша изпиват до дъно и членовете на двете семейства на Троцки. Първата жена на Троцки Александра Соколовска и двете й дъщери Зина и Нина (както и мъжете им) са пламенни привърженици на троцкизма. Той напуска първото си семейство през 1902 г., когато малката му дъщеря няма още четири месеца. Отначало пише на Александра Лвовна от чужбина, но после времето и новото й семейство отвеждат Соколовска с двете деца „в областта на невъзвратимото“, както той се изразява. Все пак, разбирайки, че историците ще си спомнят и за първата му жена, през 1929 г. ще напише в първия том от спомените си: „Животът ни раздели, като запази обаче ненакърними идейната ни връзка и дружба.“ След революцията бащината слава огрява и двете му дъщери; по-късно обаче, само след няколко години, те ще бъдат жестоко преследвани. По-късно първото семейство на Троцки, е сполетяно от още по-печална съдба. Заплаща на Сталин страшна цена не само заради различното си политическо мислене, но и заради принадлежността си към „род на враговете“ (през 30-те години е имало графа „социално опасни елементи по произход“).
Втората жена на Троцки Наталия Седова също започва като „революционерка“. Известно време двамата с Троцки живеят в Петербург като семейство Викентиеви. Седова е винаги с мъжа си, споделяйки с него и триумфа на издигането му в годините на революцията и гражданската война, и безкрайните му скитания в чужбина. Но ще отбележа, че до 1917 г. Троцки като син на твърде състоятелни родители не изпитва такава оскъдица като другите руски емигранти.
От втория брак има двама синове. По-големият му син Лев е винаги с баща си, става активен троцкист и умира още съвсем млад в Париж при загадъчни обстоятелства след изгонването на баща му. По-малкият Сергей напуска семейството още когато баща му и майка му живеят в Кремъл, заявявайки, че му е „противна политиката“; не влиза в комсомола и се отдава на науката. При изгонването на баща му отказва да замине с него. Естествено, като син на Троцки по-късно Сергей не избягва предопределената му участ. През януари 1937 г. в „Правда“ се появява статията „Синът на Троцки Сергей Седов се опитал да отрови работниците“. Изпратеният по това време в Красноярск С. Седов е обявен за „враг на народа“. На митинг в ковашкия цех на машиностроителния завод майсторът Лебедев казва: „При нас като инженер се подвизаваше синът на Троцки Сергей Седов. Тази достойна издънка на продалия се на фашизма свой баща се опита да отрови с генераторен газ група работници от завода.“ На митинга става дума и за сестриния син на Зиновиев Закс, и за техния „покровител“ директора на завода Суботин… Съдбата на „обвиняемите“ е предварително решена.
В кървавия въртоп, в който ги завлича борбата на баща им със Сталин, загиват всички деца на Троцки и трагедията на семейството му увенчава изгнаника в очите на Запада с ореола на мъченик. Наталия Седова преживява мъжа си, преживява и Сталин, „неразделния враг“ на съпруга й, и доживява до XX конгрес на партията.
Отначало генералният секретар, също „за историята“, публично нарежда „да не се закачат роднините на Троцки“, но съдбата на всичките е горчива. Само неколцина от далечните му роднини оцеляват. Живеят в Москва. Можах да се видя с някои от тях. Те носят, естествено, други фамилни имена. Политическото поражение на предишния председател на Революционния военен съвет на републиката е било още повече вгорчено от дълбоката му лична трагедия, настъпила в семейството му по-късно, след изгонването му от СССР.
В многобройните си книги, а в изгнаничество ще напише още около петнайсетина, Троцки доста често, особено малко преди да бъде убит, се връща към личната си съдба. „История на руската революция“ (в три тома), „Какво по-нататък?“, „Скритото завещание на Ленин“, „Техният морал и нашият“, „Дневник в изгнание“, „Моят живот“, „Третият интернационал след Ленин“ и други носят печата на трагичен егоцентризъм. Троцки вече не ще може да живее, без да говорят, без да пишат и да спорят за него. Известността, популярността, славата ще станат за него по-насъщни от хляба. Предишните му съмишленици меншевиките честичко ще „поощипват“ поваления вожд. Вече след изгонването му някой си Д. Долин ще напише в „Социалистический вестник“: „Троцки се мъчи с всички сили да не би — не дай си боже! — да го забравят. Ден и нощ пише дебели книги и мънички статийки, издава семейни бюлетини и повтаря в различни варианти и на всички езици едни и същи мотиви за вероломството на Сталин, за предателството на китайската революция и за нежната любов на Ленин към него. Но човечеството е неблагодарно — и колкото повече време минава, толкова по-малко ще си спомнят и ще говорят за Троцки.“284 Но тези думи Троцки ще прочете вече на Принцовите острови в Мраморно море…