Започналото след XX и XXII конгрес на партията проясняване във възгледите на обществото за дейността на Сталин и на други исторически личности, за съжаление, по-късно забави темпа си. Нещо повече — предприемат се стъпки за реабилитирането на Сталин като политически деец. Без пълната истина и философското осмисляне на всичко, което съпровождаше култа към личността, не е възможно да се направи успешен анализ и на другите периоди в нашата история — както по-ранна, така и по-късна. Историята не само лекува, но и причинява болка в, процеса на горчивото просветление. Съдът на съвестта винаги пречиства. В най-трагичните моменти съветският народ проявява всеотдайност и самопожертвователност. Всяко поколение дава своя принос в създаването на нашите забележителни материални и духовни ценности, в укрепването и опазването на нашите идеали и надежди.
Когато днес се спомене името на Сталин, в паметта на мнозина се открояват преди всичко трагичната 1937 година2, репресиите, потъпкването на човешките права. Макар че ако трябва да бъдем точни, 1937 г. започва като че ли на 1 декември 1934 г. — деня на убийството на С. М. Киров. А може би очертанията й са замъждукали още в края на 20-те години? Със знанието и съгласието на Сталин започва бързо да назрява чудовищният цирей на беззаконието. Да, всичко това го имаше. И няма да бъде простено на виновните за тия престъпления. Но ние помним, че в същите тези години извисиха ръст Днепрогрес и Магнитка, работиха Папанин, Ангелина, Стаханов, Бусигин… Именно през тези години избуя патриотизмът на съветските хора, достигнал апогея си в годините на Великата отечествена война. Ето защо от политическа и гносеологична гледна точка явна грешка, нечестно в морално отношение ще бъде, осъждайки Сталин за престъпленията му, да отречем реалните постижения на социализма, неговите кардинални възможности. Всичко това успяхме да реализираме не благодарение на, а въпреки Сталиновата методология на мислене и действие. В демократични условия постиженията можеха да бъдат още по-значителни. Не ще и дума, че когато преценяваме Сталин или лицата от най-близкото му обкръжение, не бива да пренасяме тези оценки върху милионите обикновени хора, чиято вяра в истинността на революционните идеали не можаха да разколебаят никакви изпитания.
Погрешно е да се оценява миналото от аритметична гледна точка: кои са повече — заслугите или престъпленията на Сталин? Поставянето на подобен въпрос е безнравствено, защото никакви заслуги не могат да оправдаят безчовечността. И за какви заслуги може да става дума, когато по негова вина са загинали милиони хора? Днес е ясно, че е бил жесток деспот, който с насилие отчуждава народа от властта и съчетава в симбиоза пусналата дълбоки корени бюрокрация с догматизма. Въпросът е значително по-сложен: да се разгадаят източниците, причините за деформирането на механизма на властта. Как е станало възможно възвишеното да съжителствува с долнопробното, злото да се прикрива зад доброто. Защо е намерило почва социалното израждане на толкова много хора? Била ли е неизбежна трагедията? Тези и много други въпроси се повдигат често в нашия печат, като е това отразяват наблюдаващия се през последните години процес на рязко повишаване културата на съветските хора в областта на политиката и историята. В много случаи, особено у младите, познаващи само схематично историята на своята страна от напълно противоречивите мнения и субективните оценки, се поражда интелектуално объркване, заплашващо да предизвика социален нихилизъм и неуважение към социалистическите ценности. Най-доброто средство за утоляване на жаждата за знания е разгадаването на истината, колкото и горчива да е тя. Защото, както пише В. И. Ленин, особено „страшни са илюзиите и самозалъгването, пагубен е страхът от истината“3.
Марксистко-ленинската методология за анализиране на съотношението между народните маси и личността в историята, на ролята им в обществения прогрес и народовластието е изходната позиция при изграждането на философския и политическия портрет на Сталин. В книгата ще бъдат внимателно и грижливо анализирани безценните Ленинови документи, известни като „Завещанието“. През целия си живот Сталин помнел не само, че в своите бележки до конгреса през декември 1922 г. Ленин нарича него и Троцки „изтъкнати вождове“, но и изгарящата го със своята откровеност и дълбочина оценка на цялата му сложна натура, на особеностите на тежкия му характер. Той не могъл да забрави и това, че Ленин нарича Бухарин „любимец на партията“. Внимателното изучаване на Сталиновите изказвания показва, че генсекът4 неведнъж, но крайно предпазливо и усукано оспорвал тези Ленинови оценки. Например, полемизирайки мислено с Ленин, той казва в една своя реч: „Ние обичаме Бухарин, но още повече обичаме истината, партията, Коминтерна.“ В тази фраза проличава кажи-речи целият Сталин: предан на делото (както той го е разбирал), но хитър и извратлив. Лениновият извод, че „Сталин е прекалено груб“, генсекът тълкува, че е „груб само за враговете“. Когато при анализа на Сталин като феномен се връщах към Ленин, все по-силно и по-силно се убеждавах, че Лениновите мисли са верни и днес. Такова е свойството не просто на мъдрите, дълбоките истини, а на пророческите истини.
2