През последните години у нас бяха написани и издадени политическите биографии на редица исторически дейци — Цезар, Наполеон, Чърчил, Дьо Гол, Мао Дзъдун и на други личности, останали завинаги в историята. Имаше книга дори за Хитлер. Но политическа биография на Й. В. Сталин няма, макар че в чужбина са издадени десетки книги. Празнината запълват многобройните художествени и исторически публикации за отделни страни от дейността му. Появата им е сравнима с ефекта на топъл дъжд след продължителна суша. Без съмнение, ще се появят сериозни проучвания на историците както за Сталин, така и за Хрушчов, Брежнев и за други партийни и държавни дейци. Аз си позволих смелостта да направя според възможностите си само най-общ философски очерк, политически портрет на тази историческа личност. Подчертавам: не биография, а портрет. Това ми дава възможността и правото, опирайки се широко на документи и писмени доказателства, да изложа схващанията и изводите си както за „тайните кътчета“ в духовния свят на Сталин, така и за обстоятелствата, определили предначертанията на „вожда“. Убеден съм, че явлението „Сталин“ не е просто случайност. В генезиса на появяването му се съдържат социално-политически, икономически и нравствени причини.
Не стихват горещите спорове около неговата личност. Една от причините за този интерес е, че за мерките на историята Сталин е умрял скоро, преди по-малко от четири десетилетия, а това означава, че в съдбата му има нещо много близко и общо със съдбите на живеещите сега и на техните непосредствени предшественици. В известен смисъл мнозина от нас са от „Сталиновата“ епоха. Та нали всеки от живите е прикован завинаги към галерата на своето време. Незарастващата рана в нашата история още дълго ще ни напомня за себе си със своята чудовищност и с трудната си обяснимост.
Друга причина за неотслабващия интерес към живота на Сталин е новото осмисляне на социалните и общочовешките ценности: на социализма, хуманизма, справедливостта, историческата истина, нравствените идеали. Годините на сталинщината още веднъж показаха, че догматичното мислене създава илюзорен философски храм, в който всичко трябва да играе ролята на „вечно“. А освен промените май че нищо вечно няма… Догматичната слепота е опасна, тя може да превърне идеологията в религия. Догматизмът отлага всички земни радости за „утре“, а това „утре“ — за „вдругиден“. Революционното обновяване на нашето общество засегна преди всичко общественото съзнание. Не току-така главни обекти на критиката и отрицанието станаха догматизмът и бюрокрацията, които до голяма степен свързваме с автократичното ръководство на Сталин.
Накрая има още една причина (разбира се, причините са повече) за трайния интерес към човека, стоял над трийсет години на върха на пирамидата на властта. Не до хората, не сред тях — както Ленин, — а над тях. Въпреки безбройните хвалебствени статии за него, въпреки портретите, статуите, трудовете му, фактически съветските хора не са знаели нищо за Сталин. Кратката му биография, излязла след войната, няма автори, а само, както се споменава в заглавието, съставители: Г. Ф. Александров, М. Б. Митин, П. Н. Поспелов и други. Биографията, редактирана лично от Сталин, ни показва схемата на героичните дела на един човек, но самия човек го няма в нея.
Наистина, имало е опити на някои негови съвременници да бъде обрисуван политически портрет на Сталин. През 1936 г. излиза книгата на Анри Барбюс „Сталин“. Каква е тази книга, човек може да направи заключение от който и да е малък откъс. Например: „Историята на живота му е непрекъснат низ от победи над непрекъснат низ от чудовищни трудности. Като се започне от 1917, не е имало година той да не извърши такива дела, които завинаги биха прославили всекиго. Това е железен човек. Името му ни дава и образа му: Сталин значи стомана.“5 През 1939 г. академик Е. М. Ярославски издава книгата „За другаря Сталин“, в която правилно отбелязва, че да се пише за Сталин значи да се разказва за всички перипетии на борбата на партията в процеса на построяването на социализма у нас. Но в основата си тази книжка съдържа не просто една незнаеща граница хипертрофия, но и чудовищно кощунство. За това свидетелствува например следният цитат: „В песните на народите певците сравняват другаря Сталин с грижлив градинар, който обича градината си, а градината е цялото човечество. Най-ценното, което имаме, са хората, кадрите. Грижата за хората, грижата за кадрите, за живия човек — ето какво цени народът у Сталин, ето на какво трябва да се учим от другаря Сталин.“6 В книгата си „Портрети и памфлети“ (1934 г.) Карл Радек е посветил на Сталин голяма статия, написана в тон на необуздано възхваляване на „месията“. Казано между другото, унизителното за Радек славословие по адрес на „вожда“ не е спасило автора от печалната му участ. Научната стойност на този вид трудове, както и на сборниците със сладникави „спомени“ за Сталин, не е голяма. Повечето от тях още по-изрично подчертават изкълчения характер на отношенията на верноподаничество и ласкателство, насаждани от него и от неговото обкръжение особено след XVII конгрес на партията.