Когато се вгледаш в добре запазилите се редове на Сталиновите резолюции, поставяни обикновено с червен или син молив четливо и със замах, започваш да си мислиш: къде се коренят причините за ирационалността, жестокостта и коварството на тоя човек? Може би в религиозната догматична храна, която обилно е поглъщал в зората на живота си? А може би в болезненото му усещане за интелектуална непълноценност, почувствана на партийните конгреси в Лондон и Стокхолм, когато слушал блестящите речи на Ленин, Плеханов, Акселрод, Дан и Мартов? Дали пък тази негова ирационалност, отричане на логиката не извира от ожесточението му, породило се у него още преди Октомври? Та нали цялата му предоктомврийска биография се вмества между семейството, арестите и петте бягства. От деветнайсетата си година той само това правел: криел се, изпълнявал поръченията на партийните комитети, разкарван по арестите, сменял си имената, снабдявал се с фалшиви паспорти, прехвърлял се от място на място… Не се задържал дълго в затворите, бягал и отново се криел. Но мисълта да замине за чужбина никога не се е мяркала в главата му.
Голяма помощ в работата над книгата ми оказаха материалите в „Правда“ от трийсет и повече години насам, списанията „Болшевик“ и „Политработник“, други периодични издания, много от които са излизали само през 20-те години. Както бе посочено, в чужбина има доста книги за Сталин. Част от тях, например трудовете на Джузепе Бофа, Луи Арагон, Ана-Луиза Стронг, са написани, общо взето, от близки до обективността позиции. Но се издават и преиздават десетки книги и от друг характер, имащи за цел да дискредитират „с помощта на Сталин“ идеите на социализма. Сталин едва ли е разбирал това, но неговата практика на дискредитиране на социализма е неизмерими по-опасна от съчиненията на Исак Дойчер, Робърт Тейкър, Леонард Шапиро, Робърт Конкуест и други съветолози. Определен интерес представляват мненията на чуждестранни държавни дейци, срещали се със Сталин — Франклин Рузвелт, Уинстън Чърчил, Шарл дьо Гол, Мао Дзъдун и Енвер Ходжа, — както и някои книжки на Светлана Алилуева, издадени в емиграция.
Запознах се и с трудовете на политическите и идеологическите опоненти на Сталин вътре в страната — Троцки, Зиновиев, Каменев, Бухарин, Риков, Томски и други. Те са били и съратници, и ученици на Ленин. Никой от тях не се е смятал за издигнат от Сталин, докато по-късно това не са скривали Каганович, Молотов, Ворошилов, Маленков, Жданов и други — новите дейци, заели мястото на старите. В дадения случай Сталин действал в съответствие с прастария закон на диктаторите: хората, издигнати от него самия, се отличават с по-голяма преданост и не претендират за главните роли.
В началото на 20-те години Троцки, Зиновиев, Каменев, Бухарин, а и много други, са по-известни в партията от Сталин. Например в годините на революцията и на гражданската война Троцки и Сталин са просто несъпоставими по популярност сред партията и народа. Троцки влиза в историята като един от признатите вождове на Октомври, създатели на Червената армия, като известен теоретик (до 1927 г. са публикувани 21 тома негови съчинения). Този енергичен политик, нелишен от белетристичен талант, в трудовете си често кокетничил пред огледалото на историята и се опитвал да оправдае претенциите си за лидерство в партията. Обичал май повече себе си в революцията, отколкото самата революция. Когато прелиствах томовете с негови преписки, много силно впечатление ми направи, че още в годините на гражданската война грижливо е събирал онова, което трябвало да остане за него в историята. Хвалебствени писма до него, бележки, изпращани му по време на многобройните му речи, списъци на дипломати, приети на аудиенция от него, отзиви в печата за това, което предприема и върши — всичко се подшивало грижливо и се пазело. Троцки бил уверен, и не без основание, че след смъртта на Ленин лидерството в партията може да премине в негови ръце.
Пряко или непряко, Сталин е подлаган по-често от другите на критичните стрели на Троцки, макар че основните антисталински произведения е създал след изгонването му от Съветския съюз. Известна е характеристиката на Троцки за Сталин като „най-изтъкнатата посредственост в нашата партия“. Впрочем Троцки, който почти никога не скривал, че смята себе си за интелектуален гений (това напомня фразата на Мусолини, „заседнала“ в историята: „Чудна работа, още не съм срещал човек, по-умен от мене!“), често прибягвал до подобни изрази в стремежа си да унижи своите опоненти. Така например през 1924 г. за Зиновиев казва, че е „Натрапваща се посредственост“, нарича Вандервелде7 „блестяща посредственост“, а Церетели8 — „надарена и честна посредственост“ и т.н. След изгонването му от Съветския съюз у Троцки остава една вечна маниакална страст — омразата му към Сталин. До края на живота му. Това особено личи в неговата последна незавършена книга „Сталин“, въпреки твърдението му, че в нея личните мотиви не играят роля. „Нашите пътища така отдавна и така много са се раздалечили и до такава степен в моите очи той е оръдие на чужди за мене и враждебни исторически сили, че личните ми чувства към него малко се отличават от чувствата ми към Хитлер или към японския микадо. Колкото до личното, то отдавна е прегоряло.“9 Никой в света не е написал толкова много жлъчни, злобни, окарикатуряващи и унижаващи неща за Сталин колкото Троцки. Но и никой не е направил толкова много за разобличаването му.
7
Емил Вандервелде (1866–1938 г.) — белгийски десен социалист, един от лидерите на II интернационал.