Естествено, Сталин отвръщал на Троцки със същата омраза, проявила се ясно за пръв път още по времето на техните скарвания в годините на гражданската война, по време на боевете за Царицин. Когато идва трагичният ден 21 януари 1924 г., Сталин изпраща на юг телеграма със следното съдържание: „Да се предаде на др. Троцки. На 21 януари в 6 ч. и 50 мин. се помина скоропостижно др. Ленин. Смъртта е настъпила вследствие на парализа на дихателния център. Погребението в събота, 26 януари. Сталин.“10 Когато подписвал бързото съобщение, Сталин сигурно си е мислел, че тепърва именно му предстои жестока и безмилостна борба с Троцки за лидерството. Но знаел ли е той, че и когато се справи с Троцки, пак няма да „скъса“ с него? Методите на командно-бюрократичния стил, насилието, „затягането на гайките“, чийто привърженик и защитник бил именно Троцки, ще бъдат възприети от Сталин. Не се ли крие тук един от изворите на бъдещата трагедия? Преди Троцки да бъде убит през август 1940 г., политическата му борба със Сталин оставяла релефни щрихи върху портрета на генсека. И за да вникна по-дълбоко в духовния свят на Сталин, изучих колизиите в борбата между двамата бивши „изтъкнати вождове“, тъй като генсекът винаги е смятал Троцки за свой главен личен враг.
Успях да получа сведения от много лица, срещали се със Сталин или попаднали в една или друга степен във водовъртежа на събитията, предизвикани от решенията на Сталин или на неговото обкръжение.
Много плодоносни за мене бяха разговорите ми с лица от обкръжението на Сталин, с хора, работили в ЦК на ВКП(б), в народните комисариати и в НКВД11, с видни съветски военачалници, политически и обществени дейци, с ония, чиято съдба ги е изправяла при различна обстановка лице срещу лице с генсека и чийто живот се е променял по някой път най-трагично от решенията или действията на „вожда“. След публикуването на статиите ми за Сталин в „Литературная газета“ и в „Правда“ получих около три хиляди писма, много от които са ми изпратени от хора с невероятно странна, често пъти и невероятно тежка съдба. През всичките тези години, работейки в архивите и събирайки документи за живота на Сталин, съм срещал много хора, които по един или друг начин можеха да хвърлят светлина върху нови факти и биографични данни. (От общия хор на историята дори отделният глас е важен.) Благодарение на тях може по-дълбоко да се почувства историческата ретроспекция, да се чуе гласът на отишли си отдавна хора, да се разберат мотивите за сблъсъка на страстите…
Отзвуци от историята… Те живеят в нас, в съдбите ни, в паметта ни, а понякога в новите оскъдни сведения от предишните години, от изтлялото, скриваното. Това са писма, изпратени ни от миналото, което не иска да потъне завинаги в неизвестността, да се изгуби в далнините на безкрайното. Струва ми се, че можем да говорим дори за незавършеното минало. Иначе казано, за такава действителност, за такова явление в хода на времето, за които няма досега достоверен и пълен отговор. Незавършено минало може да има както отделният човек, така и цял народ, непознаващ докрай истинската история на своите триумфи и трагедии.
Така нарекох и книгата си, опитвайки се да покажа как в историята триумфът на един човек се обърна в трагедия за целия народ. В доклада си пред XX конгрес на партията Н. С. Хрушчов подрежда акцентите по своеобразен начин: „Не можем да кажем — отбелязва той, — че постъпките му бяха постъпки на безразсъден деспот. Той смяташе, че така е трябвало да постъпва в интерес на партията, на трудещите се маси с цел да бъдат защитени революционните завоевания. Ето в това именно е и трагедията!“ Мисля, че Хрушчов не е съвсем точен. Тази оценка е оправдание за Сталин. „Вождът“ е обичал личната си власт повече от всичко друго на света, започнал е чудовищните си репресии в името на безграничната си власт, но не е виждал трагедия в това.