— Деца, идете в градината — каза майката. — Маргерит, покажи на Еманюел лалетата на баща си.
Полузасрамената Маргерит взе под ръка Фелиси и погледна към младежа, който се изчерви и излезе от дневната, грабвайки Жан, за да прикрие смущението си. Когато и четиримата се намериха в градината, Фелиси и Жан тръгнаха сами, изоставиха Маргерит, която остана почти сама с младия дьо Солис. Тя го поведе към лалетата, подреждани всяка година по един и същ начин от Льомюлкиние.
— Обичате ли лалетата? — попита Маргерит, след като за известно време бе запазила мълчание, без Еманюел да се опита да го наруши.
— Госпожице, тези цветя са много хубави, но за да ги обича, човек трябва да има склонност да умее да цени красотата им. Тези цветя ме заслепяват. Навикът да работя в мрачна малка стаичка, в близост до чичо, безсъмнено ме кара да предпочитам онова, което е по-смекчено за погледа.
При последните думи той загледа Маргерит, но без погледът му, изпълнен със скрит копнеж, да съдържа какъвто и да било намек относно матовия тен, спокойствието и нежното изражение, благодарение на които това лице изглеждаше като цвете.
— Вие, значи, много работите? — подхвана Маргерит, като поведе Еманюел към една дървена пейка със зелено облегало. — Оттук ще виждате лалетата по-надалеч, по-малко ще уморяват очите ви. Имате право, тези багри са крещящи и причиняват болка.
— Да, много работя! — отвърна младежът след кратко мълчание, по време на което той изравняваше с крак пясъка на алеята. — Работя най-различни неща… Чичо иска да ме направи свещеник…
— О, нима? — неволно го прекъсна Маргерит.
— Аз се възпротивих, не усещах в себе си такова призвание. Но ми беше нужна голяма смелост, за да противореча на моя чичо. Той е тъй добър, толкова ме обича! Неотдавна плати, за да ме спаси от повикване в армията — мен, бедния сирак…
— А на какво смятате да се посветите? — попита Маргерит, която щеше да каже още нещо, но не довърши. — Извинете, господине, сигурно ще намерите, че съм много любопитна!
— О, госпожице — каза Еманюел, като я гледаше с възхищение и нежност, — никой освен чичо не ми е задавал още този въпрос. Уча, за да стана учител. Какво да се прави, аз не съм богат. Ако мога да стана директор на някой колеж във Фландрия, бих имал с какво да преживявам скромно и бих се оженил за някоя чистосърдечна жена, която бих обичал. Така изглежда бъдещият ми живот. Може би затова предпочитам някоя паричка от равнината на Оршиз, върху която всички стъпват, пред тези прекрасни лалета, пълни със злато, пурпур, сапфири и изумруди. Те олицетворяват един разкошен живот, докато паричката олицетворява тих и патриархален живот, живота на беден учител, какъвто ще бъда.
— Досега винаги бях наричала паричките маргаритки — каза тя.
Еманюел дьо Солис се изчерви силно и потърси отговор, като риеше пясъка с крака. Затруднен да подбере между всички хрумвания, които му се виждаха все глупави, а след това притеснен, че закъснява да отговори, той каза: „Не смеех да произнеса вашето име…“ и не довърши.
— Учител! — повтори тя.
— Да, госпожице, ще стана учител, за да имам някакво положение, но ще се заема и с нещо по-значително… Много ми допадат историческите изследвания.
— Ах!
Това „ах“, изпълнено със скрити мисли, още повече засрами младежа и той смутено се засмя, като каза:
— Вие ме карате да говоря за себе си, госпожице, а би трябвало да ви говоря само за вас.
— Струва ми се, че майка ми и чичо ви свършиха своя разговор — каза тя, като погледна през прозорците на дневната.
— Госпожа майка ви ми се видя много променена…
— Тя страда, без да иска да ни каже причината за своите мъки, и ние не можем с нищо да й помогнем.
Госпожа Клаес наистина току-що бе получила отговор на въпроса си. Той бе поставил на изпитание нейната съвест и само абат дьо Солис можеше да го разреши. Тя предвиждаше пълно разоряване на семейството. Затова искаше да задържи без знанието на Балтазар значителна част от стойността на картините, които господин дьо Солис се заемаше да продаде в Холандия. Тя щеше да скрие парите и да ги запази за момента, в който семейството би изпаднало в нищета. След зряло обсъждане и след като прецени обстоятелствата, в които се намираше неговата довереница, старият доминиканец одобри тази проява на благоразумие. После си тръгна, за да се заеме с продажбата. Тя трябваше да се извърши тайно, за да не накърни доброто име на господин Клаес. Старецът изпрати до Амстердам своя племенник, снабден с препоръчително писмо. Там младежът, зарадван, че може да направи услуга на семейство Клаес, успя да продаде картините от галерията на прочутите банкери Хап и Дункер. Уговорената цена привидно бе осемдесет и пет хиляди холандски дуката с добавка от други петнайсет хиляди, които тайно щяха да бъдат предадени на госпожа Клаес. Картините бяха толкова известни, че за да се сключи сделката, бе достатъчно само Балтазар да отговори на писмото, което му отправи фирмата Хап и Дункер. Еманюел дьо Солис бе натоварен от Клаес да получи стойността на картините, които бяха изпратени скритом, за да не се узнае в Дуе за тази продажба. Към края на септември Балтазар изплати сумите, които бе взел назаем, освободи имуществата си и поднови своите занимания. Обаче домът Клаес се бе лишил от най-хубавата си украса. Заслепен от своята страст, Балтазар не прояви никакво съжаление; той беше тъй сигурен, че скоро ще може да възстанови загубата, че бе сключил продажбата с право на откупуване. Сто изрисувани платна не представляваха нищо в очите на Жозефин в сравнение със семейното щастие и задоволството на нейния съпруг. При това тя накара да попълнят галерията с картините от салоните за Гости, а за да прикрие празнините в предната къща, промени подреждането на мебелите. Господин абатът дьо Солис и неговият племенник бяха приели да съхраняват петнадесетте хиляди дуката, запазени от госпожа Клаес. За да увеличи тази сума, абатът продаде дукатите, които бяха поскъпнали след войната. Сто и седемдесет хиляди франка в екю11 бяха заровени в избата на неговия дом. Госпожа Клаес получи тъжното удовлетворение да вижда мъжа си постоянно зает в продължение на осем месеца. Ала тя беше твърде жестоко засегната от нанесения й удар и се разболя, като положението й непрекъснато продължаваше да се влошава. Науката тъй погълна Балтазар, че нито неуспехите на Франция, нито първото падане на Наполеон, нито връщането на Бурбоните го изтръгнаха от неговите занимания; той не беше нито съпруг, нито баща, нито гражданин, беше само химик. Към края на 1814 година госпожа Клаес беше достигнала до такова изтощение, че вече не можеше да става от леглото. Понеже не искаше да вегетира в своята стая, където бе живяла щастлива, където спомените от изгубеното щастие биха й внушавали неволни и отчайващи сравнения с бъдещето, тя оставаше в дневната. Лекарите подкрепиха това желание, като намериха, че тук има повече въздух и е по-весело, по-подходящо за положението на болната, отколкото в нейната стая. Леглото, в което нещастната жена свършваше живота си, бе поставено между камината и прозореца към градината. Тя прекара на това място последните си дни, заета със святи старания да облагороди душите на своите две дъщери, върху които простря лъчите на собствената си душа. Отслабена във външните си прояви, съпружеската любов позволи на майчината любов да се изяви с пълна сила. Майката беше още по-очарователна към тях поради това, че го правеше със закъснение. Като всички великодушни същества, тя изпитваше възвишени приливи от чувства, които смяташе за угризения. Като вярваше, че не е дала на децата си цялата нежност, която им е дължала, тя се опитваше да ги възмезди за въображаемите си прегрешения: проявяваше към тях внимание и грижи, които я правеха възхитителна; сякаш искаше да им вдъхне живот от сърцето си, да ги обгърне с крилете на своята закрила и да навакса в любовта си към тях цялото пропуснато дотогава време, през което ги бе пренебрегвала. Страданията придаваха на нейните ласки и на нейните думи трогателна нежност, която сякаш се излъчваше от душата й. Очите й галеха децата, преди отне гласът й да ги развълнува с израза на най-нежна загриженост, и ръката й сякаш винаги ги обсипваше с благословии.
11
Екю — стара френска монета, струваща 3 ливри. Съществували са и екю по 6 ливри. — Б. пр.