Балтазар Клаес се показа внезапно и направи няколко крачки, без да гледа жената или по-скоро без да я види, когато я бе погледнал. Той остана прав посред дневната, облягайки леко наведена глава върху дясната си ръка. Мъчително страдание, към което тази жена не можеше да привикне, макар че то я сполетяваше многократно всеки ден, сега отново сви сърцето й, прогони усмивката й, сгърчи мургавото й чело между веждите — около дълбоката бръчка, врязвана от честия израз на крайно силни чувства; нейните очи се напълниха със сълзи, но тя рязко ги изтри, като погледна Балтазар. Невъзможно бе човек да не се развълнува при вида на главата на семейството Клаес. На младини този мъж навярно бе приличал на мъченика, заплашващ Карл V с нов Артевелде; но в тоя миг изглеждаше на повече от шестдесет години, въпреки че бе към петдесетте; преждевременното състаряване бе унищожило тази благородна прилика. Високата му фигура бе леко прегърбена, било защото работата му го принуждаваше да се навежда, било защото гръбнакът му се бе попревил от тежестта на главата. Имаше широки и яки гърди, но по-надолу тялото му бе мършаво, нервно; това несъответствие в организъм, който очевидно някога е бил съвършен, сега предизвикваше любопитство да се разбере какъв странен начин на живот е довел до оформянето на такава необичайна външност. Гъстата му руса коса, почти невчесана, падаше върху раменете му по немски образец, но в безпорядък, който съответствуваше на чудноватия му общ вид. А в изпъкналите части на широкото му чело Гал6 би поставил поетични светове. Очите му, светлосини и ярки, имаха пъргавата живост, която се среща у големите търсачи на окултни загадки. Носът му, безсъмнено съвършен някога, сега се беше удължил, а ноздрите сякаш все повече и повече се разтваряха поради някакво неволно напрежение на обонятелните мускули. Косматите скули бяха силно изпъкнали, тъй че преждевременно посърналите бузи изглеждаха още по-изпити; изящната уста бе притисната между носа и късата, рязко повдигната брадичка. Но все пак формата на това лице бе по-скоро удължена, отколкото закръглена; ето защо научната систематизация, според която у всяко човешко лице има прилика с някакво животно, би намерила у Балтазар Клаес ново доказателство в своя полза, тъй като лицето му би могло да се сравни с конска глава. Кожата му бе прилепнала по костите, сякаш някакъв скрит огън я бе изсушавал непрестанно; в някои моменти, когато той се вглеждаше в пространството, сякаш за да види осъществяването на своите надежди, човек би казал, че през ноздрите му излизат пламъците, поглъщащи духа му. Дълбоки чувства, каквито владеят великите хора, оживяваха това бледо лице, силно набраздено от бръчки, това навъсено чело като на стар угрижен владетел и най-вече тези искрящи очи. Техният огън изглеждаше още по-разпален поради целомъдрието, налагано от тиранията на идеите и поради вътрешния източник на една силна интелигентност. Около дълбоко хлътналите очи се очертаваха кръгове, причинени от безсъние и напрежение при непрестанно измамвана и отново възраждаща се надежда. Ревнивият фанатизъм, вдъхван от изкуството или науката, се проявяваше и чрез странната и постоянна разсеяност на този човек. За нея свидетелствуваха видът и държанието му, в пълно съзвучие с великолепната и необичайна грозота на неговата физиономия. Едрите му космати ръце бяха мръсни, по краищата на дългите му нокти имаше силно очертани черни ивици. На нелъснатите му обувки липсваха връзки. В цялата къща само господарят можеше да си позволи чудноватата свобода да бъде тъй нечист. Покритият с петна панталон от черно сукно, разкопчаната жилетка, разкривената вратовръзка и оръфаната зеленикава дреха допълваха фантастичния сбор от дребни и едри неща, които у другиго биха свидетелствували за мизерия, породена от пороци, а у Балтазар Клаес представляваха небрежността на гения. Твърде често порокът и гениалността водят до еднакви резултати, които подвеждат обикновения наблюдател. Та гениалността не е ли едно излишество, което поглъща времето, парите и тялото, което отвежда до болницата дори по-бързо от ниските страсти? Изглежда, че хората уважават повече недостатъците, отколкото гениалността, защото отказват да й вярват. Сякаш придобивките от самотните усилия на учения са тъй далечни, че обществото се бои да държи сметка за него, докато е жив; то предпочита да му отдаде заслуженото, без да му е простило нито мизерията, нито нещастията. Въпреки продължителното си отдръпване от настоящето, когато Балтазар Клаес напускаше своите тайнствени съзерцания, когато мил и общителен порив озаряваше това замислено лице, когато втренчените му очи загубваха твърдия си блясък и изразяваха някакво чувство, когато поглеждаше около себе си, възвръщайки се към действителния живот, тогава бе трудно да не се отдаде несъзнателна почит пред привлекателната красота на това лице, пред възвишения дух, отразен върху него. Затова всеки, който го видеше така, изпитваше съжаление, че този човек не принадлежи вече на света, и си казваше: „Сигурно е бил много хубав на младини!“ Всеобщо заблуждение! Никога Балтазар Клаес не бе имал по-поетичен вид, отколкото понастоящем. Лаватер