— Да, погрижили са се за всичко — бавно каза Дон. — А това доказва, че в «Генстоун» има сериозен шпионин. Спомена ли за някое от тези неща по време на обяда?
Изгледах го учудено.
— Съжалявам — извини се той. — Естествено, че не си споменала.
Показах му съобщенията от електронната поща.
— Не мога да реша дали този тип само си прави шегички е мен.
— И аз не знам, но смятам, че трябва да уведомиш ченгетата. Те ще искат да открият подателя, защото може да е важен свидетел на пожара. Чухме, че полицията в Бедфорд спряла едно хлапе, което шофирало дрогирано. Семейството му наело известен адвокат, който бил готов да сключи сделка. Разменната монета била показания на хлапето срещу Марти Бикорски. Момчето разказало, че в три сутринта миналия вторник се прибирало от купон и минало покрай дома на Спенсър. Заклело се, че видяло как Марти Бикорски бавно шофирал буса си пред къщата.
— Откъде знаело, че това е бусът на Марти Бикорски?
— Преди известно време ударило колата си и я закарало на ремонт в гаража, където работи Марти. Видяло колата му и адски харесало регистрационния номер, дори говорило с Марти. Номерът е «МОБ [2].» Цялото име на Марти е Мартин Отис Бикорски.
— Защо досега хлапето не е говорило с полицията?
— Бикорски вече бил арестуван. А младежът отишъл на купона тайно, защото бездруго си имал сериозни неприятности с родителите си. Но твърди, че е готов да даде показания, ако полицията арестувала друг човек вместо Марти.
— Невероятно съвестен гражданин. Модел за подражание — подметнах хапливо, но бях стъписана от разказа на Дон.
Когато попитах Марти дали е седял в колата си, когато излязъл да пуши навън, жена му го погледна предупредително. Зачудих се за какво ли го бе предупредила. Беше ли обикалял с колата си из града? Къщите в квартала се намираха близо една до друга. Работещ посред нощ двигател може да е привлякъл вниманието на някой съсед с отворен прозорец. Но не беше ли напълно естествено за Бикорски, който е бил ядосан, разстроен и подпийнал, да мине покрай великолепното имение в Бедфорд? А по-късно да е решил да действа?
Съобщенията от електронната ми поща изглежда потвърждаваха тази версия, а това определено ме притесняваше.
Забелязах, че Дон ме наблюдава внимателно.
— Мислиш, че не мога да преценявам хората ли? — попитах.
— Не. Просто съжалявах за проблемите на Марти Бикорски. От думите ти разбрах, че му се е струпало прекалено много. Но ако е откачил и е подпалил къщата, ще лежи дълго време. В Бедфорд живеят много тузари, които не биха позволили някой да пали домовете им, а после да се измъква безнаказано. Повярвай ми, ако успее да сключи сделка, като се признае за виновен, ще се отърве по-леко.
— Надявам се да не го направи. Убедена съм, че не е виновен.
Върнах се в кабинета си. На бюрото още лежеше последното издание на «Поуст». Обърнах на трета страница, където пише публикуван слухът, че Ник Спенсър е бил видян в Швейцария, както и историята за изчезването на Вивиан Пауърс. По-рано бях прочела само първите няколко реда. Единствената ценна информация, която открих, бе името на семейството на Вивиан в Бостън.
Алън Дезмънд, нейният баща, бе направил изявление: «Не вярвам, че дъщеря ми е отишла при Никълъс Спенсър в Европа. През последните няколко седмици тя говореше често по телефона с майка си, сестрите си и с мен. Беше дълбоко наскърбена от смъртта му и възнамеряваше да се върне в Бостън. Ако Спенсър е жив, тя не го знаеше. Абсолютно сигурен съм, че Вивиан не би причинила такава мъка на семейството. Каквото и да се е случило с нея, станало е против волята й.»
И аз вярвах в това. Вивиан Пауърс наистина скърбеше за Никълъс Спенсър. А и трябва да си изключително жесток човек, за да изчезнеш нарочно и да оставиш семейството си да страда в догадки какво е станало с теб.
Седнах зад бюрото и се зачетох в бележките си за посещението в дома на Вивиан. Едно нещо прикова вниманието ми. Беше ми казала, че са отговорили на писмото от майката на детето, излекувано от множествена склероза, със стандартен формуляр. Спомних си думите на Карълайн Съмърс, че въобще не е получила отговор от компанията. Значи някой от документацията не само бе предал писмото на трето лице, но и бе унищожил всички следи от него.
Реших, че съм задължена да се обадя в полицията в Бедфорд, за да им разкажа за съобщенията на електронния ми адрес. Детективът, с когото се свързах, бе любезен, но не се впечатли особено. Помоли ме да му изпратя и двете съобщения по факса.
— Ще предадем информацията на отдела за умишлени палежи в прокуратурата — обясни той. — Ние също ще потърсим човека, който ви ги е изпратил, но имам чувството, че писмата са шега, госпожице Декарло. Човекът, когото подозираме, със сигурност е престъпникът.