Би трябвало с ужас да предусещам гнева на боговете за извършеното от мен зло — но вместо това ме изпълни чувство, че съм по-горе от всякаква вина. Мълниите, които се преплитаха над главата ми, ме поздравяваха, сякаш бях родният им син. Бурята ме приветстваше като сестра. Гръмотевиците, които се разкъсваха над долината, изсипваха потоци от камъни в моя чест.
Ето как за първи път опознах себе си и осъзнах, че съм неуязвим. Докато танцувах така по пътя към Делфи, от устата ми се изтръгнаха думи на непознат език. Не знаех какво означават те, но продължавах да ги пея. Повтарях ги някак по необходимост, също както понякога ми се беше случвало по-рано, когато се събуждах в пълнолунна нощ и виках с думи, които не разбирах. Мелодията на песента ми беше чужда, стъпките на танца ми бяха чужди, но в състоянието на възбуда, в което се намирах, те сякаш извираха от мен, макар да не знаех откъде се бяха взели.
Когато преминах последното възвишение преди Делфи, видях пред себе си кръглата долина, притъмняла и забулена от дъжда. Но в същия миг бурята спря, вятърът разгони облаците и ясно слънце озари делфийските дворци, статуи и светилища. Есенната земя искреше от сребристите капки и топящите се зърна град. Кълна се, че никога по-рано не бях виждал такава сочна и ярка зеленина като зеленината на свещените лаврови дървета около Делфийския храм! Без чужди указания намерих свещения извор, смъкнах от рамото си кожената торба, съблякох изкаляните си дрехи и се гмурнах в пречистващата бълбукаща вода. Дъждът беше размътил езерцето, но водната струя, бълвана от бронзова лъвска глава, изми тялото ми. Излязох навън обнадежден и се изсуших на слънце. Цялото ми тяло гореше в свещен възторг и аз не сещах студ.
През това време към мен се приближиха служители от храма, облечени в дълги дрехи и с жречески превръзки на челата. Аз вдигнах очи към тях и видях черната скала, която ми се стори по-величествена и от самия храм, и черните птици, които се виеха след бурята над пропастта. Не беше трудно да се досетя, че на това място се изпълняват смъртни наказания, че оттам хвърлят в пропастта обречените, чиято вина с нищо не може да бъде изкупена. Затичах се към храма, който беше на върха на хълма, по терасите, покрай статуите и паметниците, без да търся свещената пътека.
Когато застанах пред храма, сложих ръката си върху огромния жертвеник и възкликнах:
— Аз, Турмс от Ефес, се предавам на милостта на боговете и чакам присъдата си от оракула.
От предната част на храма ме гледаха статуята на Артемида, заобиколена от ловните си хрътки, и статуята на Дионис, облечен в празнични одежди. Разбрах, че това е само началото. Служителите на храма се опитваха да ме прогонят и да ми попречат да докосвам жертвеника. Но аз се измъкнах от ръцете им и се втурнах към храма. Без да се задържам в първото помещение, изтичах покрай огромните сребърни урни, покрай фино изваяните статуи и богатите дарове и се устремих към вътрешността на храма. Там на скромен жертвеник гореше вечният огън и до него видях Пъпа на земята6, окаден с вековни сажди. Положих ръка върху този свещен камък и се оставих на милостта на боговете.
От докосването до свещения камък по дланите ми плъзна необяснимо блаженство, което се разля по цялото ми тяло. Огледах се наоколо без страх. Видях изтритите от времето каменни стълби, които водеха към пукнатината между скалните стени. Видях свещената гробница на Дионис. Видях орлите на върховния бог над главата си в полумрака откъм вътрешната част на светилището. Почувствах се в безопасност. Тук служителите на храма не можеха да ми попречат. Тук смееха да влизат само посветените — делфийските жреци, вестителите на боговете.
Но те се бяха притекли вече, за да разберат какво бе предизвикало шума — четирима служители, старци, изпълнени с благочестие. С влизането си те затягаха превръзките на челата си и гласяха наметките си. Лицата им бяха намусени и очите им — подути от сън. В навечерието на зимата, а още повече веднага след такава буря те изобщо не очакваха посетители. С вмъкването си в храма аз бях нарушил покоя им. Докато лежах така, обгърнал с две ръце Пъпа на земята, те не можеха да ме прогонят. Бяха безсилни пред мен. Нито един от тях не би посмял да ме докосне и с пръст дори, без да знае що за човек съм.
Обсъдиха нещо с тих, злобен шепот и най-накрая запитаха:
— Ръцете ти изцапани ли са с кръв?
Побързах да ги уверя, че не бях пролял ничия кръв. Това ги успокои доста, тъй като в противен случай би се наложило да се пречисти целият храм.