– Ами добре, въпреки всичко.
– Добре го каза. Почнало е да ми писва от безпроблемно щастливите хора. Успяваш ли да поразпуснеш?
– В момента опитвам.
– Явно не ти се получава, щом звъниш на мен. С тава дума за твоето момиче, разбира се?
– Никога не е била моето момиче – каза Микаел.
– Знам, знам. От всички хора на света тя най-малко е нечие момиче. Малко като паднал ангел в рая, нали? Не служи и не принадлежи никому.
– Не мога да си обясня как така си станал полицай, Ян.
– Равинът ми казва, че трябва да се пенсионирам. И все пак, чувал ли си я?
– Казва, че стои настрана и не върши глупости. Към момента даже ѝ вярвам.
– Това ме радва. Не ми харесва, че от „Свавелшьо“ я търсят – каза той.
– Нито на мен.
– Предложихме ѝ защита, разбира се.
– Чух за това.
– Чу ли също, че тя отказа и оттогава ни вест, ни кост?
– Ами, да...
– Но...
– Но нищо – продължи Микаел. – Успокоява ме това, че тя най-добре от всички знае как да се предпази.
– Имаш предвид от подслушване и такива работи – каза той.
– Във всеки случай не може да бъде проследена чрез базова станция или по айпи адрес.
– И това е нещо. Остава да чакаме.
– Така е. Исках да те помоля за услуга по съвсем друг въпрос.
– Слушам.
– Ханс Фасте е начело на едно разследване, за което, изглежда, не си дава много зор.
– При него това често е за предпочитане.
– Хм, да, може и така да е. С тава дума за един просяк, който според съдебния лекар Фредрика Нюман е бил убит.
Микаел му разказа за случая, след което Бублански излезе от кабинета си, взе си два сандвича със сирене и една вафла от машината в коридора и се обади на колегата си, криминален инспектор Соня Мудиг. Катрин си сложи градинарска ръкавица, която допреди това лежеше захвърлена в тревата, и започна да плеви копривата, поникнала под френското грозде на Микаел. Щом вдигна поглед, видя мъж с дънково яке, конска опашка и широка, леко заплашителна фигура да се отдалечава към морето. Тя обаче не му обърна особено внимание. Мислите ѝ продължаваха да се въртят все така неспокойно в главата ѝ.
Сигурно беше вярно, че просякът от Марияториет не беше съвсем като наркоманите от Фрийк С трит. Но тя беше убедена, че идваше от същата част на света и че е попадал в ръцете на същите небрежни лекари. Спомняше си ампутираните му пръсти и характерната походка, сякаш няма опора под краката. Спомняше си силната му хватка и думите:
– I know something horrible about Johannes Forsell.[18]
Беше сигурна, че ще чуе още от познатия бълвоч, който заливаше пощата ѝ всеки ден, в комбинация с омраза към самата нея, а освен това се изплаши, че просякът може да прибегне до насилие. Но точно когато ужасът я парализира напълно, мъжът пусна ръката ѝ и продължи с тъжна интонация:
– Me took him. And I left Mamsabiv, terrible, terrible.[19]Или може би не беше точно Мамсабив, но нещо такова, дълга дума с ударение на първата и третата сричка. Думата още кънтеше в ушите ѝ, когато побягна и се натъкна на Софи Мелкер на Сведенборгсгатан. После обаче забрави за това и едва сега, след разговора със съдебния лекар, се замисли отново за думата и се зачуди какво ли можеше да означава. Може би все пак си струваше да провери.
Свали ръкавицата и потърси „Мамсабив“ в интернет, като го изписа по няколко различни начина, но никой от тях не означаваше нищо на какъвто и да е език. Гугъл обаче я попита дали няма предвид „Матс Сабин“ и може би наистина това бе чула, Матссабин, произнесено на един дъх. Във всеки случай не звучеше съвсем неправдоподобно, особено когато откри, че Матс Сабин е бил майор в бреговата артилерия, а след това военен историк в Университета по отбрана, така че като нищо можеше да е познавал стария офицер от разузнаването и експерт по руските въпроси Форшел.
Катрин реши да пробва и да потърси имената им заедно и веднага попадна на статия, в която не просто се казваше, че са се срещали, ами и че са били врагове, или поне са имали жестоки спорове. Замисли се дали да отиде и да каже на Микаел, но не, струваше ѝ се твърде изсмукано от пръстите, така че остана в градината, отново надяна ръкавицата и продължи да плеви и да кърши клонки, като току поглеждаше към морето, изпълнена с противоречиви мисли
Лисбет още беше в хотел „Кингс Корт“ в Прага. Седеше зад бюрото до прозореца и отново се взираше в голямата къща на Камила в Рубльовка, западно от Москва. Но това вече не беше просто компулсивно действие или част от процеса ѝ по запаметяване. Къщата все повече заприличваше на крепост, на щабквартира. Постоянно влизаха и излизаха хора, включително важни клечки като Кузнецов, и всички биваха претърсвани, а с всеки изминал ден охранителите ставаха все повече. Освен това нямаше съмнение, че се полагат непрестанни грижи за киберсигурността.