– Погрижете се Йоханес да оздравее и да си намери по-спокойна работа.
– Последните месеци са кошмарни.
– Мога да си представя.
– Знаеш ли...
Тя изглеждаше объркана и търкаше нервно лявата си ръка с длан.
– Да?
– Преди малко четох за Йоханес в интернет. Изведнъж хората отново са почнали да се държат добре, не всички, разбира се, но много от тях. Направо е нереално. Сякаш още по-ясно осъзнах в какво се беше превърнал животът ни.
Той се наведе напред и я хвана за ръка.
– Аз бях тази, която се обади на „Дагенс Нюхетер“ и им каза, че е било опит за самоубийство, макар че не знам какво всъщност става.
Ужасно ли постъпих? – попита тя.
– Предполагам, че си имала причини.
– Исках да разберат колко далеч са отишли нещата.
– Звучи разумно.
– От Муст ми казаха нещо много странно – продължи тя и го погледна отчаяно.
– Какво са ти казали? – попита той възможно най-спокойно.
– Че си установил, че Нима Рита е намерен мъртъв в Стокхолм.
– Да, това си е странно. Познавахте ли го?
– Не знам дали бих посмяла да говоря за това. Постоянно ми повтарят да си мълча.
– И на мен – каза той и добави. – Но трябва ли да бъдем толкова послушни?
Тя се усмихна тъжно.
– Може би не.
– Е, познавахте ли го?
– Общувахме известно време в базовия лагер. Много го харесвахме и мисля, че и той ни харесваше. Все повтаряше за Йоханес: „Sahib, sahib. Very good person.“[28] И съпругата му беше чудесна.
– Луна.
– Луна – повтори тя. – Глезеше всички ни и нямаше спирка.
В последствие им помогнахме да си построят къща в Пангбоче.
– Това е хубаво.
– Не съм сигурна. В сички се чувствахме виновни за случилото се с него.
– Имаш ли някаква представа как е могъл да изчезне от К атманду, да бъде обявен за мъртъв и после да се появи в Стокхолм три години по-късно и пак да умре?
Тя го погледна отчаяно.
– Коремът ми се свива, като си го помисля.
– Разбирам.
– Да беше видял хлапетата в Кумбу.
– Какво за тях?
– Боготворяха го. Нима спасяваше животи, а самият той плати ужасяваща цена.
– Кариерата му е приключила.
– Беше очернен.
– Но не според всички, нали?
– Според мнозина.
– Кои?
– Всички в обкръжението на Клара Енгелман.
– Например мъжът ѝ?
– Да, разбира се, той също.
Микаел чу промяната в гласа ѝ.
– Интересен отговор.
– Може би. Разбери, че... историята е по-сложна от това, което е публично известно. Бяха впрегнати цял куп адвокати. По-миналата година едно американско издателство беше принудено да изтегли книга за случилото се.
– Адвокатите на Енгелман, нали?
– Да. Той е имотен магнат. Предприемач на хартия, но в същината си гангстер, мафиот, или поне това е моето мнение. И знам, че към края не беше особено доволен от съпругата си.
– Защо?
– Защото Клара се влюби във водача ни, Виктор Гранкин, и искаше да напусне С тан. Каза, че мисли да се разведе и да разкрие пред медиите каква нарцистична свиня е той и как се е отнасял с нея. Енгелман обаче много умело успя да потули всичко, макар че в жълтите сайтове може да се прочете това-онова.
– Ясно. Нима Рита знаеше ли?
– Пазеха го в тайна, но сигурно е знаел. Все пак той се грижеше за нея.
– А мълчал ли си е?
– Така мисля. Поне докато беше в по-добро психическо състояние. Но казаха, че след смъртта на съпругата му съзнанието му се замъглило, така че изобщо няма да ме учуди, ако е обикалял по улиците и е бълнувал за станалото и за какво ли още не.
Ребека Форшел беше свила дългото си тяло на стола. Микаел я погледна в очите и каза неохотно:
– Към края бълнуваше и за мъжа ти.
Обзе я гняв, но Ребека се постара да не го покаже. Знаеше, че е несправедливо, разбира се. Микаел Блумквист си вършеше работата. Но думите му ѝ напомниха за най-притеснителното ѝ подозрение, че Йоханес крие нещо от нея, свързано с Еверест и Нима Рита. Честно казано, не вярваше, че го е пречупила кампанията срещу него.
Йоханес беше боец, свръхоптимистичен глупак, който винаги се втурваше напред, въпреки неблагоприятните изгледи за успех. Беше го виждала съкрушен само два пъти, сега на Сандьон и след изкачването на Еверест. Ето защо и сама бе стигнала до заключението, че сегашното състояние на Йоханес е свързано с експедицията. Вбеси я именно това, не Микаел. Просто искаше да застреля вестоносеца.
– Не разбирам – каза тя.
– Сигурна ли си?
Ребека замълча.
– Трябва да говориш със Сванте – каза след това и веднага съжали.