Наистина изглеждаха като дъги насред планината. Зловещо свидетелство за човешкото безумие.
– Досещаш се – каза той. – Мъжът, написал афиша, едно време е бил носач и гид на Еверест.
– Значи е истина.
– Бил е шерп, така че може би не е трябвало да използва точно тези думи. Rainbow Valley е запад-няшка измислица, глупашки черен хумор. Но вероятно името се е запечатало в ума му, смесило се е с религиозните му представи за духове и богове. Към този момент над четири хиляди души са покорили планината, а загиналите са триста и трийсет, като много от тях не са могли да бъдат свалени. Така че не се учудвам, ако човек, изкачвал върха единайсет пъти, наистина е имал чувството, че мъртвите му говорят.
– Но... – започна тя.
– Това не е всичко – продължи той. – Животът там горе е ужасяващ. Рисковете са огромни. Може да те сполети HACE, например, high altitude cerebral edema[35].
– Мозъкът се подува, нали?
– Точно, подува се – каза Бублански. – Ти си по-наясно, отколкото съм аз. На човек му е трудно да говори и да мисли рационално. Съществува риск от сериозни грешки, хората често получават халюцинации и губят връзка с реалността. Съвсем нормални хора, такива като нас – е, по-издръжливи и дръзки от мен, – са виждали призраци или са усещали мистично присъствие на такива височини. А този мъж винаги се е катерил без кислород. Това изцежда силите, както физически, така и психически, а по време на събитията, които е опитал да опише, е положил нечувани усилия, изкачвал се е и е слизал неколкократно и е спасил много животи. Трябва да е бил по-изтощен, отколкото можем да си представим, така че изобщо не е чудно, че са му се привиждали ангели и демони като на капитан Хадок.
– Извинявай, не исках да проявя неуважение – каза Елсе Сандберг извинително.
– И не си го направила, пък и вероятно имаш право – продължи той. – Мъжът е бил тежко болен, всъщност точно от шизофрения. Но въпреки това е възможно да е имал да разкаже нещо важно, затова пак те питам: С помняш ли си нещо друго?
– Не, нищо, съжалявам.
– А за това, което е написал за Форшел?
– Ами, може би.
– Какво?
– Нали каза, че е спасявал животи?
– Да.
– Мисля, че пишеше, че Форшел не е искал да бъде спасен.
– Какво е имал предвид с това?
– Не знам, просто сега се сетих. Но не съм сигурна, автобусът дойде, а на следващия ден листа го нямаше.
– Знам – каза той.
След като момичето си тръгна, Бублански остана в кабинета си, обзет от чувството, че му се налага да тълкува нечий сън. Взира се дълго в снимките на мъртвата Клара Енгелман, която ветровете бяха откъснали от Виктор Гранкин. Тялото бе заснето от американска експедиция на следващата година. Клара лежеше по гръб, а ръцете ѝ бяха замръзнали умолително, сякаш все още държеше Гранкин, или може би дори като на дете, което се протяга към майка си, мислеше си Бублански.
Какво се беше случило горе? Вероятно нищо повече от това, което вече бе описано стотици пъти. Но нямаше как да знаят със сигурност. П остоянно изникваха нови слоеве от историята. Сега например, изглежда, бяха открили намеса на военните в случая с шерпа, за която на лекарите от „Сьодра Флюгелн“ не им бе позволено да говорят. Ето защо Бублански цял следобед опитваше да се свърже с Клас Берг от Муст, за да получи обяснение.
Накрая Берг обеща, че утре сутринта ще му предостави пълен очерк на събитията, но си остави вратичка, като каза, че на него още не му били ясни редица неща, което не се хареса на Бублански. Мразеше, когато му се налагаше да разчита на разузнавателните служби. Ни най-малко не му пукаше за неща като престиж и йерархия, просто от всичко това страдаше полицейското разследване, така че той бе решен да си възвърне инициативата.
Затвори прозореца със снимките на Клара Енгелман и отново позвъни на главния секретар Сванте Линдберг. Но както и по-рано, Линдберг не вдигна, така че комисар Бублански стана и реши да се разходи, в опит да избистри малко мислите си.
Сванте Линдберг влезе в болницата. Вече беше идвал тук днес и не се почувства особено топло посрещнат от Ребека, така че нямаше основателна причина да се върне. Но беше разбрал, че Йоханес е в съзнание, така че трябваше да говори с него, да му каже, че... какво... не знаеше, но на всяка цена трябваше да го накара да си мълчи. Ето защо изключи собствения си телефон, не искаше да допринася за хаотичната обстановка.