– Спомняш ли си онзи професор по международни отношения, когото срещнахме във френското посолство? – попита той.
– Янек Ковалски – каза Ребека.
Йоханес кимна, а тя го погледна неразбиращо. Янек Ковалски не беше част от живота им. Даже нямаше да си спомни името му, ако наскоро не беше прочела негова статия за границите на свободата на словото.
– Точно – отвърна Йоханес. – Той живее на Далагатан. Можем да спим у тях.
– Но защо, за бога? Дори не го познаваме.
– Аз го познавам – каза той, което също не ѝ се понрави.
Спомняше си как се бяха поздравили в посолството – формално, разменяйки любезности. Значеше ли това, че просто са разигравали театър?
– Готова съм да спя където и да е, стига да ми обещаеш, че ще ми разкажеш всичко.
Той я погледна.
– Ще ти разкажа. После трябва да решиш какво да правиш.
– Какво има да решавам?
– Дали още искаш да си с мен.
Тя не отговори. Просто се загледа към „Солнабрун“ и каза на шофьора:
– Далагатан. Отиваме към Далагатан.
Мислеше си за границите, може би и за тези на свободата на словото, но най-вече за границите на любовта.
Какво би било нужно, за да реши да го напусне?
Какво деяние – и имаше ли изобщо такова? – би могло да сложи край на любовта ѝ?
Катрин Линдос остави Нюториет зад гърба си, тръгна по Йотгатан и постепенно енергията ѝ се възвърна. Но само как валеше. С ипеше се направо из ведро, така че тя вървеше бързо, влачейки куфара си. Беше взела твърде много багаж, както обикновено. Все едно заминаваше за няколко седмици. От друга страна, не знаеше колко време ще остане в хотела. Микаел ѝ беше казал само, че не може да се прибере у дома и че за съжаление има доста работа, но от друга страна, това важеше и за нея.
Беше девет и половина вечерта и тя осъзна колко е гладна. Почти не беше яла от закуска. Мина покрай киносалоните „Виктория“ и „Йота Лейон“ и макар че се почувства по-добре, безпокойството не я напусна. Загледа се към „Медборярплатсен“.
Дълга редица младежи се редяха в дъжда, вероятно за билети за някакъв концерт. Тъкмо се канеше да влезе в метрото, когато се сепна и се огледа наляво и надясно. Не видя нищо обезпокоително: нито сенки от миналото, нито хора, приличащи на злобарите от интернет, които понякога я спираха и на улицата. Катрин слезе по стълбите и се забърза към перона. Опита да си втълпи, че всичко е наред, и скоро се успокои. Едва след като слезе на „Т-Сентрален“ и тръгна по Хамнгатан, мина покрай „Кунгстредгорден“ и стигна до Бласиехолмен[36], тревогата се завърна. Катрин забърза крачка, влезе задъхана във фоайето на хотела, изкачи извитото стълбище и отиде до рецепцията. Младо мургаво момиче, на не повече от двайсет, ѝ се усмихна приветливо. Катрин я поздрави, но чу нечии стъпки по стълбите и заекна. Не си спомняше на чие име беше резервирана стаята. Знаеше, че е нещо с „Б“, Буман, Бродин, Бродѐн, Брумберг.
– Имаме стая на... – започна тя, поколеба се още малко и се примири, че ще трябва да провери в телефона си.
Струваше ѝ се, че отстрани това изглежда подозрително или немарливо, сякаш с Микаел бяха замесени в нещо мръсно. Погледна и видя, че името наистина е Буман, но го произнесе толкова тихо, че рецепционистката не я чу. Наложи се да го повтори по-силно. Притесняваше я човекът зад гърба ѝ, но щом се обърна, там нямаше никого.
За сметка на това мъж с дънково яке и дълга коса тъкмо излизаше навън и тя се замисли за него, докато се подписваше. Защо беше влязъл толкова за кратко? Това не беше ли странно? Или може би хотелът му се бе сторил твърде скъп? Или просто не му беше харесал. Все едно.
Опита да забрави за това, взе ключа, качи се в асансьора, влезе в хотелската стая и се загледа в голямото двойно легло с небесносин чаршаф. Замисли се какво да прави и реши да си вземе вана, да си поръча хамбургер с картофки и да изпие една от малките бутилки червено вино в минибара. Но нищо не помогна. Нито храната, нито алкохолът или ваната. Пулсът ѝ не се успокои, а тя все по-натрапчиво се питаше защо се бави Микаел.
Янек Ковалски изобщо не живееше на Далагатан. Въпреки това влязоха в някаква сграда, минаха през вътрешния двор, излязоха на Вестеросгатан, шмугнаха се в друг вход, изкачиха пет етажа по стълбите и се озоваха в голям апартамент, не неуютен, никак даже, но все пак разхвърлян, като жилище на ерген, на старомоден интелектуалец, на когото не му липсват нито пари, нито чувство за естетика, но няма сили да подрежда и да чисти.
Вътре имаше по много от всичко – твърде много купи, картини и други вещи, твърде много книги и папки. Бяха навсякъде, а самият Ковалски беше брадясал и рошав, истински бохем, особено сега, без костюма, с който бе облечен в посолството. Беше може би на седемдесет и носеше тънък кашмирен пуловер с няколко дупки от молци.
36
Полуостров в центъра на Стокхолм, където се намира Националният музей, както и няколко големи хотела. – Б. пр.