– За Гранкин ли говорим? – попита Ребека развълнувано.
– Определено говорим за покойния Виктор Гранкин. Крайно интересен персонаж, нали?
– Ами, да, абсолютно, само че... – смотолеви тя.
– Ти беше лекар в експедицията му. Честно казано, това ни изненада.
– Мен също – каза тя замислено. – Но по онова време и аз изпитвах малко налудничава жажда за приключения. Разбрах за експедицията на Виктор по време на една конференция в Осло.
– Знаем.
– Продължавай тогава.
– Гранкин изглеждаше много down to earth[37], нали? Прям и скромен. Но в действителност беше сложен характер, притежаваше невероятен интелект и голям патос. Бореше се с лоялността си. От една страна, го теглеше любовта към родината, а от друга, собственото му чувство за чест и благоприличие. През февруари 2008 година вече бяхме почти сигурни не просто че знае за двойните игри на Залаченко и за отношенията му с мафията, ами че е уязвим. Че го е страх от ГРУ и се нуждае от закрила, от нови приятели. Ето как ми хрумна да изпратя Йоханес на експедиция до Еверест. Вярвахме, че начинание от такъв калибър би могло да породи близост и приятелство.
– Божичко – каза тя отново и се обърна към Йоханес. – Значи си бил там, за да го вербуваш?
– Това беше мечтаният сценарий, разбира се – каза Ковалски.
– Ами Сванте?
– Сванте е злощастната част от тази история – продължи Ковалски. – Но тогава не го знаехме. Тогава предложението на Йоханес ни се стори разумно. Предпочитахме да пратим наш човек с него, но Сванте познаваше Русия и беше работил заедно с Йоханес в Муст, а и преди всичко беше опитен планинар. Звучеше като перфектния придружител. Пък и – сега сме особено щастливи от това – не се налагаше да му казваме всичко. Той така и не разбра името ми, нито дори че операцията беше по-скоро британска, отколкото шведска.
– Не разбирам – каза Ребека, сякаш чак сега осмисляше казаното. – Значи всичко е било шпионска мисия?
– Превърна се в много повече от това, скъпа Ребека. Йоханес се запозна с теб. Но да... беше там по работа, а ние внимателно следяхме всичко.
– Това е невероятно. И аз да не знам нищо...
– Съжалявам, че се наложи да го чуеш при такива обстоятелства.
– И как вървеше? – попита тя. – Имам предвид... преди всичко да отиде по дяволите?
Йоханес разпери ръце и отново Янек бе този, който отговори.
– С Йоханес имаме донякъде различни виждания по този въпрос. Според мен той свърши фантастична работа. Изгради доверие и нещата изглеждаха обещаващо. Но е вярно, че ситуацията ставаше все по-напрегната и подлагахме Виктор на ужасен натиск. Възползвахме се от него в много чувствителен момент точно преди изкачването. Така че и Йоханес е прав. Заложихме твърде много на карта. Но преди всичко...
– Липсваше ни ключова информация – допълни Йоханес.
– Да, за жалост – каза Янек. – Но как бихме могли да знаем? Никой в западния свят не подозираше нищо, дори ФБР.
– За какво говорите, по дяволите?
– За Стан Енгелман.
– Какво за него?
– Имал е връзки със Звезда Братва още откакто започна да строи хотели в Москва през деветдесетте. Не знаехме за това, но Виктор е бил наясно.
– Как е разбрал?
– Покрай работата си в ГРУ, но както казах, в задълженията му влизаше да играе двойна игра, затова се преструваше, че е близък със Стан. Тайно обаче го е считал за отрепка.
– И е откраднал жена му.
– Романсът беше по-скоро бонус.
– Или пък нужната предпоставка – каза Й оханес.
– Може ли да говорите така, че да ви разбирам?
– Йоханес има предвид, че любовните им отношения и това, което Клара му разказа, са причината Виктор да реши да действа – продължи
Янек.
– По какъв начин?
– Нямаше как да спипа колегите си в ГРУ, но можеше поне да накисне един корумпиран американец.
Глава 26
27 АВГУСТ
С лучваше се Галинов да я попита: „Какво означава той за теб днес? Какво мислиш за него?“. Обикновено не отговаряше, но веднъж каза: „Спомням си, че се чувствах избрана“, и наистина беше така.
Едно време лъжите на баща ѝ бяха най-хубавото в живота ѝ и тя дълго живя с убеждението, че властта е в нея. Че тя го беше очаровала, а не обратното. Естествено, тази илюзия ѝ беше отнета, а на нейно място зейна бездна. И все пак... възвишеното чувство от спомените ѝ си оставаше и понякога тя прощаваше на Зала, както се прощава на хищник. Единственото, което никога не отслабваше, беше омразата ѝ към Лисбет и Агнета и сега, излегната в леглото, тя продължаваше да се осланя на тази омраза, както когато беше тийнейджърка и трябваше да преоткрие себе си, да създаде нова Камила, свободна от всякакво бреме.