– Но сте повикали помощ.
– Бяхме викали помощ многократно и вече не се надявахме. Помня само, че си сложих кислородната маска и продължихме надолу. Едва се движехме и постепенно изгубих връзка с реалността. Имах халюцинации. Видях татко във ваната и мама в сауната в Оре. Привидя ми се какво ли не, това съм ти го казвал.
– Да, помня – каза тя.
– Но не съм ти разказвал, че видях и монаси, нали? С ъщите будистки монаси, които видяхме в Тенгбоче, както и друг силует, който напомняше на тях, но и се открояваше. В ървеше нагоре вместо надолу и за разлика от монасите беше реален. Нима Рита се изкачваше към нас. Микаел закъсняваше. Съжали, че беше пратил Катрин в „Людмар“. Трябваше да избере друг ден. Но невинаги беше лесно да мислиш рационално, не и с жени като нея. Така че сега вървеше в дъжда по Дротнингсгатан, в посока Бласиехолмен. К анеше се да прати есемес с думите „До десет минути съм там“, когато се случиха две неща.
Получи съобщение, но не можа да го прочете, защото телефонът му звънна и той вдигна веднага. През деня беше търсил толкова много хора, накрая дори Сванте Линдберг, и се надяваше, че все някой от тях ще му се обади. Обаждаше се обаче възрастен мъж, който дори не се представи. За момент Микаел се замисли дали просто да не затвори, но все пак продължи да слуша. Гласът звучеше приятно и говореше на шведски с британски акцент.
– Ще повториш ли? – каза той.
– Седя в апартамента си и пия чай с една съпружеска двойка. Тъкмо ми разказаха разтърсваща история и биха искали да я споделят и с теб. Най-добре още утре сутринта.
– Познавам ли въпросната двойка? – попита Микаел.
– Направил си им голяма услуга.
– Наскоро?
– Съвсем наскоро, в морето.
Той вдигна поглед към небето и падащите капки.
– Ще се радвам да се видя с тях. Къде?
– Предпочитам да обсъдим подробностите от друг телефон, ако това е окей. Мобилен телефон, който не може да бъде свързан с теб и който е снабден с необходимите инструменти.
Микаел помисли малко. Можеше да говори от телефона на Катрин, чрез приложението „Сигнал“.
– Мога да ти пратя друг номер с криптирана връзка – каза той. – Но първо искам потвърждение, че съпружеската двойка наистина се намира при теб и че двамата са добре.
– Не бих казал, че са добре – отговори мъжът. – Но са тук по свое желание. Ще ти дам да поговориш с мъжа.
Микаел спря и затвори очи. Намираше се на Лейонбакен[38], точно до Двореца. Загледа се към полуострова, хотел „Гранд“ и Националния музей. Не знаеше колко време мина, може би само двайсет-трийсет секунди, но му се стори като цяла вечност.
– Микаел – каза най-накрая глас в слушалката. – Дължа ти огромна благодарност.
– Как си? – попита той.
– По-добре от тогава.
– От кога?
– Когато едва не се удавих.
Определено беше Йоханес Форшел.
– Искал си да говорим – каза той.
– Не особено.
– Не?
– Предложи го съпругата ми, Ребека, която преди малко чу цялата история, и не виждам друг изход.
– Разбирам – каза Микаел.
– Не ми се вярва. Но мога ли да те помоля да прочета материала, преди да бъде публикуван?
Микаел тръгна към моста, който водеше към „Кунгс-тредгорден“, и се замисли над казаното.
– Можеш да редактираш цитатите си както намериш за добре, както и да подложиш фактите ми на проверка. Можеш дори да опиташ да ме убедиш да напиша статията по друг начин. Но не обещавам, че ще те послушам.
– Звучи разумно.
– Добре.
– Значи се разбрахме.
– Да.
Йоханес Форшел му благодари още веднъж и възрастният мъж отново пое слушалката. Уточниха как да процедират, след което Микаел му прати номера на Катрин и се забърза. Сърцето му биеше силно, а мислите му препускаха.
Какво се случваше? Трябваше да зададе повече въпроси. Като например, защо Йоханес вече не беше в „Каролинска“? Не беше ли даже противопоказно да напусне болницата толкова скоро, като се има предвид колко тежко беше състоянието му? И кой беше британецът, който му се беше обадил?
38
Букв. Лъвският склон – система от алеи и рампи, които водят към северния вход на кралския дворец в Стокхолм. – Б. пр.