— Не сте ли винаги прав? — каза иронично Върна с наведен поглед.
Поаро продължи невъзмутимо:
— Повечето хора, които купуват къща тук, търсят идилично провинциално убежище от натоварения си лондонски живот. Семейство Лавиолет не са изключение. Годфри Лавиолет и Сидни Девънпорт са били бизнес партньори, семействата им прекарвали значително време в компанията си, двамата са създали богатствата си заедно, работели са заедно по играта „Пийпърс“…
Потреперих при споменаването й.
— … което, от друга страна, е причината двамата Лавиолет да търсят спокойствие в идиличното провинциално имение, което приемат за единствено свое, а не поредното нещо, което споделят със семейство Девънпорт. Да им идват на гости, е едно, но идеята, че приятелите им се готвят да купят парченце от техния личен рай… non, c’etait insupportable. И какво биха могли да направят? Притежавали са само една къща, не цялото имение, не са могли да попречат на Сидни Девънпорт да купи къща тук. Затова са решили проблема по единствения възможен за тях начин. Вместо да делят своето лично убежище, ще го напуснат — и то бързо. Мога да си представя, мадам Лавиолет, че не сте искали да сте съседи в „Кингфишър Хил“ със семейство Девънпорт дори и за седмица, стига да може да го избегнете. А единственият начин да го избегнете, е да им продадете къщата си, преди те да купят тази на Хестър Симли.
— За мен в това няма много смисъл — обади се Ричард Девънпорт. — Всеки с провинциална къща в „Кингфишър Хил“ дели земята и другите неща с много други семейства. Това е основен момент в подобен род провинциални имения и всеки знае какво получава, когато купи имот в подобно място.
— Да ги делиш с непознати, е едно — заяви Върна Лавиолет. — Но личното ти малко убежище да бъде съсипано с нашествие на лондонските ти приятели — хора, принадлежащи на друга част от живота ти — това е съвсем различно.
— Да не искаш да кажеш, че мосю Поаро е прав за вашата причина да продадете къщата? — учуди се Ричард.
Върна повдигна рамо.
— Както казах и преди, не е ли той винаги прав?
— Но, Върна, ти и Годфри сте постоянно тук — намеси се Оливър Прауд, който, изглежда, споделяше недоумението на Ричард.
— Боже мой, момчета, май наистина сте доста глупавички? — отвърна Върна. — Знаете ли какво ви пречи да разберете? Нещо типично за мъжете — фокусирате се само върху интелектуалната страна на нещата. Никога не поспирате да се замислите как би се чувствал човек. Мосю Поаро обаче е различен. Той разбира човешката душа, нали, мосю Поаро? — Върна въздъхна дълбоко. — Продажбата на тази къща означаваше, че „Кингфишър Хил“ вече не е наш. Беше на Девънпорт. Беше ми приятно да им гостувам в тяхната къща, след като тя вече не е моя. Разбира се, защо не?
— Приятно ви е било, да — каза Поаро, — но бяхте ли щастлива да го правите?
— Нямах избор — отвърна тя прямо. — Годфри и Сидни бяха обсебени от „Пийпърс“, което означава, че искат да са заедно през цялото време. Можех да остана у дома сама, но това не би било забавно, нали така?
— Кажете ми, мадам, а какво беше забавното в това да гостувате на семейство Девънпорт?
— Нямаше нищо забавно. Току-що ви казах, Годфри постоянно беше тук, така че нямах избор.
— Значи не сте намирали за забавно да идвате тук и да давате воля на омразата си към Сидни и Лилиан Девънпорт?
По лицето на Върна Лавиолет плъзна лукава усмивка.
— Ами, сега, когато го представяте от този ъгъл…
— Двамата с Кечпул не можехме да разберем в началото — каза Поаро. — Описаха ви пред нас като мил и внимателен човек, първо Хелън Актън, а след това и Хестър Симли. Но в наше присъствие вие винаги изглеждахте… различна. Зад думите и вашето comportement40 винаги прозираше жестокост. Едва наскоро осъзнахме, че с Кечпул сме ви виждали само в компанията на семейство Девънпорт — хората, които, така както вие виждате нещата, са ви прогонили от „Кингфишър Хил“. И сте намирали за непоносимо да изпитвате доброта и симпатия към Сидни и Лилиан Девънпорт в тяхно присъствие, n’est-ce pas?