Той въздъхна.
— Значи е не само убийца, но и се гордее с това, така ли?
— Смятам, че гордост би било прекалено щастливо чувство за нея. По-скоро… гняв. Яростта й беше изгаряща — като дамгосване с лед по кожата — макар да не мога да кажа кои мои думи в нашия разговор й въздействаха по този начин. Имах усещането, че хвалбите й бяха повече като нападение — срещу мен и всичко, което аз символизирам за нея. Но най-интересното, Кечпул, беше, че ми разказа за престъплението, което е извършила, чак след като й казах, че слизам от автобуса в Кобъм.
— И защо това да има значение, Поаро? — попитах.
— Още ли не виждаш очевидното, mon ami? Ето какво стана: когато ние с теб слязохме. Статуята реши, че нашето пътуване е приключило и няма да види повече Еркюл Поаро. Остана спокойно на мястото си, апатична, както мосю Биксби ни каза. Но какво е видяла след това през прозореца на автобуса? Че ние двамата влизаме в „Тартар Ин“ и оставаме там известно време. Къде е, чуди се тя, скъпият стар приятел, за когото й разказах с толкова обич? Не ни ли очаква, за да ни отведе tout de suite в къщата си? Съвсем правилно тя преценява, че нещо не е наред. Когато Биксби и неговият списък на пътниците потвърждава съмнението й, тя разбира, че Поаро я е подвел! Той ще се върне в автобуса, и сега, след като си е признала за престъплението, дали няма да я последва, когато тя слезе на своята спирка „Мартирс Грийн“?
— Затова измисля историята с пътническия списък, където е вписано нейното име, с което прави почти невъзможно да я идентифицираме и… — тук внезапно спрях.
— Кечпул? — Поаро ме погледна с интерес. — Защо спряхте като часовник с развита пружина?
— Сега разбирам! — възкликнах. — Искала е да изчезне в Кобъм, но е знаела, че това ще е прекалено рисковано. Ако просто слезе от автобуса, не би могла да е сигурна, че ние няма да сме избрали точно този момент, за да излезем от „Тартар Ин“, и да я видим. Можехме да я проследим до дома й и след като вече имаме адреса й…
— Précisément21. И това ще е краят! Ще е въпрос само на време да узная също и името й, и името на нейната жертва. Предвидила е всичко това. И какво прави тогава тя, la bête ingénieuse22? Трябва да си осигури начин за незабелязано бягство, non? Къса парче от комбинезона си, порязва собствената си ръка и оставя кръвта да оцапа парчето плат, което после подхвърля в задната част на автобуса. След това разиграва малкото си драматично представление в „Тартар Ин“ и успява да ни подведе. Ние веднага се втурваме към автобуса. Щом вижда, че вниманието ни е напълно заето с фалшивата улика, която е оставила именно за нас, тя напуска сцената…
— Уверена, че по времето, когато открием истината ще е твърде късно да я последваме!
— Никога не е късно — заяви Поаро с мрачна решителност. — Аз ще я намеря. О, да. Дори и без нито една улика аз съм решен да я намеря. Където и да се намира „Мартирс Грийн“ все някой в околността ще я познава.
— Няма да слезем там, нали?
— Не, ще продължим към „Кингфишър Хил“, както беше планът ни — отвърна Поаро. — Хелън Актън е жената, за която времето е повече от оскъдно — от днес до десети март — датата на екзекуцията й остават само шестнайсет дни. Ако е невинна, трябва да установим фактите, които ще доведат до спасяването на живота й. След това ще насоча вниманието си към намирането на Статуята.
Междувременно мисълта ми привлече нещо друго.
— Поаро?
— Да, Кечпул?
— Не ти ли се струва странно, че сред пътниците в автобуса се оказаха две жени, които ни разказаха неправдоподобни истории, и двете свързани с убийства, а пък ние самите пътуваме, за да разследваме трето убийство?
— Това изисква обяснение, certainement23. За щастие, всичко, което изисква обяснение, има такова. Просто трябва да го намерим. Кажи ми как стигна до заключението, че изповедта на Статуята е неправдоподобна история? Не си я чул.
— Добре де, какво ти разказа? Сигурен съм, че помниш всяка подробност.
Очите на Поаро бяха приковани в гърба на седалката пред него. Взираше се в нея, все едно е далечен хоризонт.
— Бяха най-вече абстрактни детайли и все пак тя ми разказа доста. Толкова много и в същото време толкова малко.
— Много бих желал да чуя тези абстрактни детайли — промълвих, подготвяйки се за разочарование от отказа му.