Върнахме се в господарската къща. На Бенджамин, изглежда, му беше олекнало на душата и от напрежението между нас нямаше и следа. Реших да си почина и да се порадвам на златното есенно слънце. На следващия ден трябваше да помагам при ранната жътва. Забравил съм подробностите, но така или иначе, докато всички останали работеха, двамата с Луси Уидърспун се оказахме на върха на една купа сено. Преподавах й основните математически принципи и я учех да брои с помощта на връзките на напращелия й корсаж. Тъкмо бях стигнал до последната връзка, когато чух Бенджамин да ме вика. Надзърнах от върха на купата сено и прошепнах на Луси да кротува горе с бутилката вино, която бях купил. Бенджамин ме гледаше отдолу.
— Слез, Роджър! Изглеждаш уморен. Твърде дълго си стоял на слънце!
Не му обърнах внимание, но при вида на посетителя, който стоеше до него, кръвта в жилите ми се смръзна. Беше доктор Агрипа! Много пъти съм разказвал за това създание. Беше среден на ръст и имаше лице на херувим. Очите му проблясваха и в миг можеха да придобият сурово изражение. Както обикновено, беше облечен в погребално черно от глава до пети. Приветливото му лице беше кажи-речи цялото скрито под широкополата шапка. В студ или пек той не сваляше плаща си, а на ръцете си неизменно носеше черни кожени ръкавици, които държаха далеч от хорските очи странните знаци по тях — кървави кръстове на всяка длан. Дали беше вещер? А може би магьосник? Не знам. Знам само, че беше доверен човек на Уолси. Агрипа твърдеше, че е живял по времето, когато легионите още кръстосвали Европа, а варварите не били нахлули през големите северни реки. Казваше, че е бил в Палестина, когато Христос, нашият Господ, е бил разпнат. Настояваше, че е виждал с очите си предвожданата от Чингиз хан Златна орда и е бил в Константинопол, когато турците разбили градските порти и нахълтали в града. Беше прокълнат с вечен живот. Веднъж ми прошепна, че е дошъл в Англия, за да спре реката от кръв, която щял да пролее Хенри, Големия звяр. Агрипа много се тревожеше от действията на Хенри. Наричаше го Принца на мрака от предсказанията на Мерлин, който щял да отклони Англия от праведния път и да сътвори такива ужаси, за които кралството щяло да плаща с векове. Нашият добър доктор беше очарован от моята личност и все се присламчваше към мен. До ден-днешен помня странния аромат, който изпускаше тялото му, когато беше доволен — благоуханен, наситен и тежък парфюм. Когато пък беше ядосан или тъжен, ароматът се променяше и напомняше за миризмата на празен тиган, оставен върху бумтящ огън.
Дали наистина беше безсмъртен? Преди десет лета изпратих кораба си „Уидърспун“ на пиратски набези из водите на Испанска Америка. Капитанът се отбил в едно от пристанищата на Вирджиния. Тъкмо си седял в някаква пивница, когато вътре влязъл Агрипа. Според описанието на моя капитан докторът не бил остарял и с ден. Придружавали го туземци с бръснати глави и изрисувани лица. Агрипа му казал, че сега се подвизава на запад, отвъд великата планинска верига15, но все още си спомнял стария Шалот и помолил капитана да ми предаде най-сърдечните му благопожелания. Само преди година пък, както си седях в кръчмата „Русалката“ и с Бен Джонсън16 си подхвърляхме шеги и се надлъгвахме, погледът ми се спря върху някакъв мъж, който стоеше на прага и ме гледаше. Мъжът се усмихна, вдигна ръка и после изчезна. Разпознах лицето му на мига. Доктор Агрипа се беше завърнал.
Това е то ходът на времето! Разрухата на плътта! По онова време обаче тези събития тепърва предстояха. В онзи златен есенен ден, когато младежкото ми тяло се беше покрило с подобни на сребристи перли капчици пот аз просто зяпнах Агрипа и изпъшках. Скъпият чичо, неизменно облеченият в пурпурна коприна кардинал Томас Уолси, щеше да ни привика в бърлогата на Големия звяр.
Агрипа сякаш ми прочете мислите. Приближи се до основата на стълбата и впери поглед в мен.
— Не се бой, Роджър — прошепна той с онзи свой глас на благ енорийски свещеник. — Няма да ви водя в двореца, момчето ми. Дойдох да се сбогувам с Бенджамин и да му предам милите думи на скъпия му чичо, както и благопожеланията на краля към двама ви.
— Как ли не! — озъбих се аз. — Със сигурност е намислил някоя гадост.
Агрипа само поклати глава.
— Слез, Роджър. Донесъл съм и бутилка червено фалернско вино от Италия за разквасване на устата и промивка на стомаха. А пък момчетата от свитата ми с удоволствие ще поиграят на зарове.