Лятната почивка представляваше удоволствие само за наивните, а фактът, че почти всички негови колеги си вземаха дълъг отпуск, още повече засилваше желанието му да ходи на работа. Единствено по това време на годината не се подчиняваше на никого. Идваше в управлението последен и си тръгваше пръв. Никой не му диреше сметка. Това напълно го удовлетворяваше. Оставаше му време да свърши разни лични дела в града, а ако някой от началството случайно реши да надникне в кабинета му, Бекстрьом се беше подготвил.
В деня преди прекият му началник да излезе в отпуск, Бекстрьом му съобщи, че освен дето ще се грижи за възникващите своевременно проблеми, възнамерява да запълва оставащото му време с преглед на стари дела, които, за жалост, са стигнали до задънена улица. Шефът му не възрази. Искаше час по-скоро да се махне от управлението на остров Кунгсхолмен2 и никак не му се занимаваше с Бекстрьом.
В момента върху бюрото на Бекстрьом се издигаше внушителна планина от неразкрити убийства, които неговите по-непроницателни колеги бяха забатачили без причина.
Беше си изградил навика, след като влезе в кабинета си, първо за камуфлаж да поразмести купчините хартия върху бюрото си — в случай че някой слухти из коридора. А след като си съставеше план за остатъка от деня, седнал върху доста удобния стол зад претрупаното си бюро, Бекстрьом въвеждаше в служебния телефон един от кодовете за отсъствие. Предлагаха се различни варианти, за да избегне подозрителна системност в избора на причина, обикновено той хвърляше зар и оставяше случаят да избере къде ще се намира през остатъка от деня: на „съвещание“, по „служебни дела“, „за кратко навън“, по „задачи извън управлението“ или дори в „командировка“. След като приключеше с тези неизбежни задължения, Бекстрьом продължаваше натоварения си работен ден с „обяд“ — фундаментална човешка потребност, право, вписано в кодекса на труда и фигуриращо като отделен код в телефонния каталог на полицията. В този случай дори не хвърляше зар.
Единственият недостатък на ежедневието му в момента беше липсата на премии заради извънредно работно време. Както обикновено, Бекстрьом пак беше на червено, макар да получи заплата едва преди седмица. „Всичко ще се нареди — мислеше се той. — Сега ще се радвам на хубавото време и на полуголите мацки из града, а все някоя откачалка ще пребие някой нещастник в тризвезден хотел, аз ще отида на мястото и ще си получа редовните премии, командировъчни и всякакви необлагаеми бонуси, които се полагат на най-обикновено ченге.“
От утешителните му размисли го изтръгна звънът на телефона.
Шефът на Главна дирекция „Криминална полиция“ Стен Нюландер — или ШГДКП, както го наричаха осемстотинте му подчинени — също беше изпаднал в дълбок размисъл, когато началникът на полицията във Векшо му се обади по телефона.
ШГДКП размишляваше над сложен оперативен въпрос, който нареди да поставят на огромната маса в ръководната централа, която оглавяваше лично, или Оп-Центъра, както предпочиташе да го наричат. По-конкретно ШГДКП се питаше как най-ефективно да сформира Корпус за бързо реагиране, в случай че международни терористи си наумят да се опитат да похитят самолет на летище „Арланда“.
Колегата от Векшо обаче явно не притежаваше неговата способност да отсява същественото от маловажното. За да не изгуби половината си ден в празни обяснения по телефона, ШГДКП обеща веднага да изпрати подкрепление от отдел „Убийства“. „Ако са заети, ще се наложи да пренаредят програмата си“, помисли си той, след като затвори, повика секретарката си и я помоли да намери „онова дребно дебело същество, чието име така и не мога да запомня“. После се върна към по-съществени въпроси.
— ШГДКП май е много зает въпреки отпускарския сезон — установи Бекстрьом и кимна към вратата, като се усмихваше угоднически на секретарката на шефа.
„Оп-Център, ШГДКП“, гласеше табелата, което ще рече „Оперативен център. Шеф на Главна дирекция «Криминална полиция»“.
— Да, много е зает — потвърди уклончиво секретарката, без да вдига глава от книжата пред себе си. — По всяко време на годината — додаде тя.
„Да бе, да — помисли си Бекстрьом. — По-скоро е ходил на курс за началници и са го научили, че важни клечки като него винаги трябва да карат такива като мен да чакат петнайсет минути, докато преглеждат уводната статия в «Свенска Дагбладет».“