— Първо ми кажи какво се случи, Лин Чу. Можеш да седнеш.
Лин Чу направи своя лек скован поклон, дръпна един от столовете, наредени до стената, и седна на почтително разстояние от масата, а Тарлинг, който забеляза колко бързо изпуши цигарата, му подаде кутията.
— Трябва да знаеш, господарю, че против твоето желание и без знанието ти хванах широколикия и го подложих на разпит. Подобни неща не се вършат във вашата страна, но реших, че ще е най-добре, ако бъде казана истината. Затова се приготвих да го подложа на изтезание, но той ми съобщи, че малката жена е в опасност. Ето защо го оставих — не мислех, че ваша премилост ще се върне до сутринта, и отидох в голямата къща, където държаха малката жена, но щом стигнах ъгъла, го видях да влиза в една бърза кола. Тя потегли под носа ми и трябваше да тичам, защото вървеше като хала. Успях обаче да се хвана отзад и когато тя спря, преди да пресече улицата, се покатерих по задницата и се проснах върху покрива. Хората май ме видяха и викнаха на шофьора, ала той не ги чу. Лежах така дълго и колата излезе от града, а след това се върна, но преди да се върне, спря и видях човека да говори разгневено с малката жена. Реших, че ще й направи нещо, и се приготвих да скоча върху му, ала тя потъна в селенията на съня, той я вдигна и я сложи обратно в колата. После се върна в града, отново спря и влезе в някакъв магазин — според мен да телефонира, защото там имаше една от онези сини табели, дето висят пред магазините, в които телефонът може да се използва от всеки. Докато той беше вътре, слязох от покрива и вдигнах малката жена, свалих ремъците от ръцете й и я скрих в един вход. После заех мястото й. Карахме много дълго, най-сетне спряхме до висока стена и тогава, господарю, се сбихме — каза спокойно Лин Чу. — Трябваше ми много време, за да се преборя с него, а после ми се наложи да го нося. Натъкнахме се на един полицай и той ни закара с друга кола в болницата, където превързаха раните ми. После дойдоха да ми кажат, че човекът умирал и искал да види някого, защото нещо му тежало и имал нужда да намери мир. Така той разказа това, господарю, а онзи писа цял час. Сетне малкият човек с бялото лице отиде при бащите си.
Лин Чу млъкна внезапно, както обикновено. Тарлинг взе листовете и ги разгърна, като прехвърляше страница след страница. Уайтсайд седеше търпеливо, без да го прекъсва.
Когато свърши да чете, Тарлинг вдигна очи и погледна през масата.
— Убиец на Торнтън Лайн е Сам Стей — съобщи той и Уайтсайд зяпна срещу него.
— Но… — започна той.
— От известно време го подозирах, но липсваха една-две брънки във веригата от доказателства, които все не успявах да открия. Ще ви прочета показанията на Сам Стей.
Глава последна
Показанията на Сам Стей
„Казвам се Сам Стей. Роден съм в Мейдстоун, графство Кент. На 29 години съм. Напуснах училище на единайсет години и се събрах с лоши приятели, така че тринайсетгодишен ме осъдиха за кражба в магазин и ме изпратиха в института «Борстал»2 за четири години. След освобождаването ми от «Борстал» отидох в Лондон и година по-късно бях изправен пред съда за кражба с взлом, осъдиха ме на девет месеца затвор и каторжен труд. Когато излязох от затвора, ме пое едно дружество, където ме научиха да карам автомобил. Получих книжка за таксиметров шофьор на друго име и една година карах такси. Накрая ме подведоха под отговорност за кражба на багажа на пътник и ме изпратиха в затвора за година и половина. С господин Торнтън Лайн се запознах, след като излежах тази присъда. Срещнах го при следните обстоятелства. От дружеството за подпомагане на бившите затворници ми дадоха писмо и с него отидох при господин Торнтън Лайн да ме назначи на работа. Той прояви голям интерес към мен и от самото начало стана най-добрият ми приятел, който някога съм имал. Беше неописуемо добър и смятам, че на света не е имало толкова свестен човек. Помогна ми много пъти и макар да попадах в затвора отново, не ме изостави, като приятел ме подкрепяше и не се отврати от мен, когато се забърквах в разни каши. Когато тази пролет ме освободиха от затвора, на вратата пак ме посрещна господин Торнтън Лайн с красивата си кола. Държа се с мен като с княз — отведе ме във великолепната си къща, даде ми да ям и да пия прекрасно вино. Каза ми, че е много разстроен от млада дама, за която се грижел. Тя работела при него, дал й работа, когато едвам свързвала двата края. Сподели, че разпространявала лъжи за него и била лошо момиче. Не бях виждал тази жена на име Одет Райдър, но колкото повече той ми разказваше за нея, толкова повече се изпълвах с решителност да отмъстя. Господин Лайн сподели, че била много красива, и тогава се сетих, че в бригадата, в която бях зачислен в затвора Уондзуърт, имаше човек на име Селсър. Доколкото си спомням, се казваше така. Излежаваше тежка присъда, защото лиснал сярна киселина в лицето на приятелката си. Тя го зарязала и се оженила за друг, докато бил в затвора. Доколкото знам, била много красива. Когато Селсър си излежал присъдата, причакал я и й плиснал сярната киселина, често повтаряше, че никак не съжалявал. Затова, когато господин Лайн ми каза, че момичето било красиво, ми хрумна да й отмъстя така. Живеех в Ламбет, в къщата на един рецидивист, който приема за наематели само престъпници. Взема повече от другите, но си струва, защото, ако полицията дойде да пита хазаина или жена му, те винаги дават лъжливи сведения. Отидох да живея там, защото имах намерение да извърша кражба на Мъсуел Хил с един, който познаваше мястото, пуснаха го от кауша два-три дни преди мен. Веднъж, както работехме, ме попита дали искам да свърша с него тази работа. Мислех, че може би ще успея да измъкна плячката, стига да се намери кой да се закълне, че не съм излизал вечерта от къщата. Казах на хазаина, че на четиринайсети имам работа, и му дадох една лира. Същата вечер видях господин Лайн и му изложих идеята си. Показах му сярната киселина, която бях купил от Уотърлу Роуд, но той рече, че не иска и да чува за такова нещо. Помислих, че само така си говори, да не се забърква. Каза да оставя на него момичето и се закани да си разчисти сметките с нея. Тръгнах си от къщата му към девет часа вечерта, обясних, че се прибирам в квартирата, а всъщност отидох в жилищния блок на Еджуеър Роуд, където живее тази Райдър. Познавах апартамента, защото бях ходил предишната вечер. Господин Лайн ме бе пратил да подхвърля някакви скъпоценности, взети от магазина. Искаше да я арестуват за кражба. Не успях да вляза, защото там беше един детектив на име Тарлинг, но огледах всичко и знаех как да се вмъкна, без да използвам предната врата, където винаги дежури портиер. Не беше трудно да вляза в сградата, нито пък в апартамента. Сметнах, че е най-добре да се вмъкна рано, защото момичето можеше да е на театър, а така щях да се скрия, преди да си е дошло. Вече в апартамента установих, че навсякъде е тъмно. Това беше добре дошло за задачата ми. Минавах от стая в стая, докато накрая стигнах в спалнята. Огледах помещението, потърсих къде да се скрия. В единия край на леглото имаше ниша, отделена със завеса, където бяха окачени няколко рокли и един пеньоар. Видях, че спокойно мога да се вмъкна зад дрехите и никой нищо да не усети. Точно до завесата имаше две куки за закачане на дрехи. Споменавам го заради нещо, което се случи по-късно. Докато тършувах, чух, че в ключалката се обръща ключ, и загасих лампата. Едва успях да се пъхна в нишата, когато вратата се отвори и се появи един мъж на име Милбърг. Той светна лампата и затвори вратата след себе си. Огледа се, сякаш си мислеше нещо, а сетне свали палтото си и го окачи на една от куките до нишата. Стаих дъх, страх ме беше да не надникне вътре, но не го направи. Тръгна из стаята, сякаш търсеше нещо, аз отново се уплаших, че ще ме открие, той обаче излезе и се върна с малък куфар. Едва след като излезе, видях, че от джоба на палтото му, закачено на куката, се подава дръжката на револвер. Не знаех за какво му е, но реших, че ако ме разкрие, все пак ще е по-добре револверът да е в моя, а не в неговия джоб, затова го извадих и го прибрах. После, както вече казах, той се върна и започна да реди багаж в куфара, който сложи върху леглото. След малко си погледна часовника, промърмори нещо, угаси лампите и бързо се омете. Чаках да се върне, но него го нямаше и тъй като знаех, че ако се появи, ще имам достатъчно време да се скрия, отново огледах револвера. Беше автоматичен и бе зареден. Никога не си бях служил с огнестрелно оръжие, но си помислих, че няма да е зле да го прибера, тъй като имах намерение да извърша престъпление, което би могло да ме прати до края на дните ми на каторга. Сетне изгасих лампата, седнах при прозореца и зачаках да се върне госпожица Райдър. Запалих цигара и отворих прозореца, за да излиза димът. Извадих и шишенцето със сярната киселина, махнах му тапата и го сложих на столче близо до мен. Шишенцето имаше широко гърло, както ми бе обяснил онзи в затвора. Само така можеш да плиснеш цялата киселина.
2
Име на село, където е открито първото във Великобритания заведение за поправителен труд за малолетни престъпници. — Б.пр.