Хм-м… Интересна мисъл. Написах нова дума в полето на Гугъл.
Главата на Ейнджъл изскочи над водата.
— Макс!
Беше прекарала вътре около десет минути. Въпреки че знаех за умението й да диша под водата, все още се налагаше да впрегна цялата си воля, за да не скоча след нея, когато се задържеше отдолу.
— Кажи, миличка?
— Как най-лесно се хваща риба?
Замислих се.
— Предполагам, зависи от вида риба — подех.
— Не, не. Как най-лесно се хваща риба? — настоя тя.
Хм.
— Не знам — казах несигурно.
— Като накараш някого да ти я подхвърли!
Тя избухна в смях, аз изпъшках, а Тото до мен се изкиска и каза:
— Смешно.
Завъртях очи и се огледах за Гази Имитатора.
Хм… Само дето Гази беше на петнайсет метра във въздуха, устремен за поредната си бомба във водата.
Тото изприпка нанякъде и взе да души за зайци. Обърнах се към нея.
— Ейнджъл?
— Да? — погледна ме тя с невинните си сини очи.
Чувствах се доста глупаво, но…
— Да не би… Тото да може… хм… да говори?
— Аха — каза тя нехайно, докато цедеше водата от косата си.
Втренчих се в нея.
— Той говори. Тото говори, а ти не си ми казала?
— Ами… — Ейнджъл се огледа за него, видя, че е далеч, и снижи глас. — Не му го казвай, но всъщност е доста скучен.
Останах поразена, със зяпнала уста. Затворих я, преди някоя муха да влети вътре, и потърсих малкото кученце с поглед между папура и кремовете.
— Тото! — викнах.
Той вирна бодро глава и с готовност дотича при мен, изплезил розовото си езиче.
— Тото? — казах, щом се приближи. — Можеш ли да говориш?
Той се просна на тревата леко задъхан.
— Да. И какво?
Божичко! С откачените мутанти вече бях свикнала, но говорещо куче?!
— Защо не си го споменал досега? — попитах.
— Е, не е като да съм лъгал — отвърна Тото и се почеса зад ухото със задната си лапа. — Между нас казано, и на мен не ми е лесно да свикна с мисълта за летящи деца.
32
Същата нощ, докато лежах будна в „моето“ легло, втренчена в петната лунна светлина по „моите“ стени, чух вратата да се открехва почти безшумно.
— Макс? — Шепотът на Ейнджъл беше почти недоловим.
Надигнах се.
— Кажи, мъниче?
— Не мога да заспя. Може ли да изляза да полетя? — попита тя.
Погледнах часовника. Почти полунощ. В къщата беше спокойно и тихо. С изключение на тихите стъпки в коридора.
Газопровода надникна през вратата.
— Макс? Не мога да заспя.
— Добре, облечете се. Грехота е да не се насладим на простора около къщата.
В крайна сметка излязохме всички, заедно с Тото.
— Обожавам да летя! — каза той и скочи в ръцете на Иги. — Само да не ме изпуснеш!
Беше върховно. Наоколо почти нямаше осветление, нямаше и самолети, а засега — и Заличители.
Прохладният свеж въздух беше около четири градуса и в гърдите ни сякаш се вливаше течен кислород. Понесох се в широки кръгове: улавях въздушните течения, отпусках се на тях и се усещах почти безтегловна. Именно в такива моменти се чувствах най-спокойна и нормална. Бях нормална част от този свят, част, която имаше своето място в него.
Ти имаш своето място, Макс — обади се Гласът. — Част си от всичко и всичко е част от теб. Животът те носи към целостта. Колкото повече се съпротивляваш, толкова по-болезнено ще бъде. Остави се да те носи и по-лесно ще постигнеш целостта.
Повдигнах вежди. Това звучеше като от лепенка върху бронята на кола.
Остави се на течението, Макс — каза Гласът. — Съедини се с него.
Тъй като нямах абсолютно никаква представа за какво течение говори, реших за момента да се оставя на въздушното и да му се насладя.
— Вижте, прилепи! — каза Ръч.
33
Вдигнах поглед и видях стотици, ако не и хиляди пърхащи прилепи. Движеха се на тласъци между дърветата — странни, малки черни кавички на фона на тъмнолилавото небе. Бяхме летели с мишелови, но не и с прилепи.
— Те са бозайници като нас самите — казах аз.
По-близки ли ни бяха, отколкото птиците? Със сигурност не и по предпочитаната си храна — насекомите.
— Болят ме ушите — оплака се Тото.
— От ехолокацията7 е — обясни Иги. — Удивително е! Сега тихо, опитвам се да се съсредоточа.
7
Ехолокация — изпращане на сигнали с различна честота и приемане на отразената вълна. Прилепите генерират ултразвук, който варира между 14 000 до 100 000 Hz, което е доста над прага на човешкото чуване. — Бел. ред.