Д’Артоа се вмъкна в опразненото жилище на коменданта на крепостта и се просна на единственото останало легло.
— Берсюме, приятелю, нека обедът бъде готов след един час — поръча му той. — И извикай прислужника ми Лорме, трябва да е сред щитоносците, за да ме пази, докато спя.
Защото този колос се плашеше само от едно — да не се изложи беззащитен на неприятелите си, докато спи. А пред всеки камериер или бакалавър5 той предпочиташе за свой пазач набития, пълен и посивял слуга, който го придружаваше навсякъде и му прислужваше за всичко, като еднакво ловко му доставяше момичета и промушваше безшумно всеки досадник, ако работата дойдеше до бой в някоя кръчма. Хитър отгоре на всичко, а преструващ се чудесно на наивник и двойно по-опасен, защото съвсем не вдъхваше опасения, Лорме беше отличен шпионин.
Запитаха ли го какво го привързва толкова силно към монсеньор д’Артоа, нашият човек отговаряше с широка усмивка, която разкриваше три липсващи зъба:
— Защото от всеки негов стар плащ мога да си ушия два!
Щом Лорме влезе при него, Робер затвори очи и мигом заспа с разперени ръце и разкрачени нозе. Коремът му се издуваше и спадаше от мощното му дишане.
Лорме седна на едно столче с кама върху коленете, готов да бди над съня на гиганта.
След един час гигантът се събуди сам, протегна се като огромен тигър и стана с отпочинало тяло и свеж ум.
— Сега ти иди да поспиш, добри ми Лорме, само че преди това извикай капелана!
III
ПОСЛЕДНИЯТ ШАНС ДА СТАНЕ КРАЛИЦА
Доминиканецът в немилост пристигна тутакси, дълбоко развълнуван, че го вика лично толкова знатен благородник.
— Отче, вие познавате добре госпожа Маргьорит, тъй като я изповядвате. Кое е нейното слабо място?
— Плътта, монсеньор — отвърна капеланът, свеждайки скромно очи.
— Кой не знае това! Но все пак… Няма ли у нея някакво чувство, на което човек може да се позове, за да й втълпи някои неща, не само изгодни за нея, но и полезни за кралството?
— Не виждам, монсеньор, не виждам нищо у нея, което би се поддало… Освен в това отношение, за което ви намекнах… Душата на принцесата е корава като меч и дори затворът не е притъпил острието му. А, повярвайте ми, тя не е от лесните покаяници!
С ръце в ръкавите и наведено чело, капеланът се опитваше да се покаже едновременно благочестив и ловък. Не беше се стригал скоро и темето му над венеца от коси беше обрасло с ниско жълтеникаво руно. Бялото му расо беше изпъстрено с недобре заличени от прането винени петна.
Д’Артоа замълча, търкайки бузата си, защото тонзурата на капелана му напомни, че брадата му е почнала да расте.
— А в това отношение, за което ми споменахте — поде той, — намерила ли е тук нещо, за да…задоволи тази своя слабост, щом наричате така този вид сила?
— Доколкото зная, нищо, монсеньор.
— А Берсюме? Не се ли застоява при нея?
— Никога, монсеньор! Отговарям за това! — възкликна капеланът.
— А… с вас?
— О, монсеньор!
— Хайде, хайде — поде д’Артоа. — Виждали сме такива работи и познаваме не един ваш събрат, който, щом махне расото, е не по-малко мъж от всеки друг. Лично аз не виждам нищо лошо в това и дори ако искате да бъда искрен, бих го намерил даже похвално… Ами с братовчедка си? Дали двете дами не се утешават мъничко взаимно?
— Монсеньор! — възкликна капеланът, представяйки се за все по-непримиримо благочестив. — Вие искате да издам поверена ми при изповядване тайна.
Д’Артоа го потупа приятелски по рамото.
— Хайде, хайде, капелане, не се шегувайте! Не са ви назначили за свещеник в затвор, за да пазите, а за да издавате тайни… на онзи, който има право на това.
— Нито госпожа Маргьорит, нито госпожа Бланш са се обвинили пред мен в подобно провинение, освен насън — каза капеланът със сведен поглед.
— Това не доказва тяхната невинност, а само благоразумието им. Знаете ли да пишете?
— Естествено, монсеньор.
— Така ли? — възкликна учудено д’Артоа. — Значи не всички монаси са така невежи, както разправят!… Тогава, отче, ще вземете пергамент, перо и всичко необходимо, за да се напише едно писмо, и ще ме чакате долу в кулата на принцесите, готов да се качите, щом ви извикам.
Капеланът се поклони. Той искаше да добави нещо, но д’Артоа се загърна в широкия си пурпурен плащ и излезе. Капеланът изтича подире му.
— Монсеньор, монсеньор — обърна се угоднически към него той, — бихте ли имали голямата добрина, ако не ви оскърбявам с молбата си, бихте ли имали огромната добрина…
— Какво има? Каква добрина?