Айзък Азимов
Устройството на ума
Тази сутрин бях склонен към философски словоизлияния. Поклатих глава, обзет от тъжни спомени. „Невъзможно е да разбереш как е устроен умът на хората, съдейки по лицата им. Той бе джентълмен, в когото имах пълно доверие“ — изрецитирах аз.
Беше доста мразовита съботна утрин. Джордж и аз седяхме на една маса в местното бистро. Спомням си, че той вече привършваше втората си огромна сусамена питка, щедро поръсена със сирене „Империал“ и късчета бяла риба. Той попита:
— Това да не е откъс от някоя история, дето стъкмяваш набързо за по-непретенциозните редактори?
— Случайно е от Шекспир — обясних аз. — От „Макбет“.
— Ами да, забравих навика ти да плагиатстваш на дребно.
— Да се изразиш с подходящ цитат не е плагиатстване на дребно. Исках да кажа, че имах приятел, когото смятах за човек деликатен и с вкус. Плащал съм му вечери, давал съм му пари на заем. Хвалел съм щедро външния вид и характера му. И не забравяй, че съм правил всичко това, без да се влияя от факта, че по професия той бе литературен критик — ако това изобщо може да се нарече професия.
— И независимо от безкористното ти поведение дойде времето, когато това приятелче рецензира една от твоите книги и я направи най-безмилостно на пух и прах.
— О? — изненадах се аз. — Чел си рецензията?
— Съвсем не. Просто се запитах каква ли оценка би могла да получи някоя от твоите книги и правилният отговор ми дойде сам.
— Виж какво, Джордж, аз не възразих срещу мнението му, че книгата ми била лоша — поне не реагирах повече, отколкото всеки друг писател на моето място. Безмозъчна критика! Но когато стигна дотам, че използва изрази от рода на „старческо малоумие“, почувствах, че това е вече прекалено. Книгата била предназначена за осемгодишни сополанковци! Щяло да е по-добре, ако те, вместо да я четат, си играят на „бълхи“1. Това бе удар под пояса. — Въздъхнах и отново казах: — „Невъзможно е да разбереш…“
— Това вече го каза — сряза ме мигом Джордж.
— Изглеждаше толкова приятен, дружелюбен и благороден, при това за такива дребни услуги. Как можех да знам, че под тази външност се крие истински зъл и подъл дявол.
— Но той е критик — изтъкна Джордж. — Какъв очакваш да бъде? Човек се подготвя за тази работа още от невръстно дете, като клевети майка си. Наистина не е за вярване, че си могъл да бъдеш подведен по толкова нелеп начин. Ти си по-лош и от приятеля ми Вандевантер Робинсън, а за него, трябва да ти призная, веднъж се заговори като за евентуален кандидат за Нобелова награда за наивност. Историята му е интересна…
— Моля те! — прекъснах го аз. — Рецензията излезе в новия брой на „Ню Йорк ривю ъф букс“ — цели пет колони, пълни с най-жестока злоба, жлъч и безочие. Не съм в настроение да слушам историите ти.
— Така си и мислех — каза Джордж. — Имаш пълното право. Но това ще разсее незначителните ти тревоги.
Приятелят ми Вандевантер Робинсън бе млад човек, на когото всеки възлагаше големи надежди. Красив, културен, интелигентен и работлив. Бе посещавал най-добрите училища и бе влюбен в едно прекрасно младо създание на име Минерва Шлъмп.
Минерва бе една от кръщелничките ми. Нищо чудно, че беше силно привързана към мен. Естествено, човек с моите нравствени възгледи е категорично против това да разрешава на млади дами с изявени пропорции да го прегръщат и да се опитват да седят в скута му. Но у Минерва имаше нещо толкова гальовно, така детски невинно и преди всичко толкова отзивчиво на пипане, че на нея специално й разрешавах да го прави.
Естествено обаче никога в присъствието на Вандевантер, който в ревността си ставаше съвсем безразсъден.
Веднъж той ми обясни този си недостатък с такива думи, че чак се трогнах.
— Джордж — каза ми той, — от дете съм си мечтал да се влюбя в момиче с изключително целомъдрие, с недокосната чистота, — ако мога така да се изразя — с чистия блясък на порцелана. В Минерва Шлъмп, позволявам си да прошепна това божествено име, открих точно такава жена. Тя е единствената, в която не мога да се излъжа. Ако някога открия, че е злоупотребила с доверието ми, направо не знам как ще продължа да живея. Ще се превърна в дълбоко огорчен старец, който няма да има друга утеха освен такива презрени дреболии като замъка, слугите, клуба и огромното ми наследство.
Горкият човечец. Не се лъжеше в добродетелите на младата Минерва — това добре знаех, защото когато се виеше в скута ми, лесно можех да усетя пълното отсъствие на порочни помисли. Но тя бе единственият човек, предмет или концепция, въобще нещо, в което той да не се мамеше. Бедничкият човек просто не можеше да преценява правилно. Той бе — макар че може да ти се стори нелюбезно от моя страна — напълно наивен, досущ като теб. Липсваше му способността да разбере как е устроен умът… Да, знам, ти вече го каза. Да, да, дори два пъти.