С изключение на няколко точици на хоризонта, около тях нямаше жива душа, освен, разбира се, тумба Нак Мак Фигъл, които, противно на всякакъв здрав разум, бяха усвоили изкуството да се крият един зад друг.
— Е, струва ми се, че мога да ви помогна — каза Тифани.
Някои вещици използват плетеници, за да надникнат в настоящето и с малко късмет — и в бъдещето. В мъждивия сумрак на окадената фигълска могила келдата практикуваше онова, което наричаше „тайнствувания“ — нещата, които умееш и предаваш нататък, но като цяло ги предаваш като тайна. Тя остро долавяше как Ембър я наблюдава с жив интерес. „Чудато дете — помисли си келдата. — Вижда, чува, разумева. Що ли не бихме дали свето да е пълен с ора кат нея?“ Беше приготвила котела17 и запали малък огън под кожата.
Келдата затвори очи, вглъби се и потъна в спомените на всички келди, живели някога преди и след нея. Милиони гласове безредно минаваха през ума ѝ — понякога меки, никога твърде силни, често мамещо недоловими. Беше като чудна библиотека с неизчерпаема информация, само дето книгите бяха разбъркани, както и всичките страници в тях, а никъде нямаше указател. Тя се водеше само по отзвуци, които избледняваха, докато се напрягаше да ги чуе. Едва доловими звуци, мимолетни проблясъци, приглушени викове, потоци от мисли разкъсваха вниманието ѝ на всички страни… И ето че образът изведнъж се фокусира пред нея, сякаш открай време си стоеше там.
Тя отвори очи, втренчи се в тавана за миг и прошепна:
— Диря грамаданската вещеричка, а що виждам?
Келдата се надвеси напред в мъглявия облак от стари и нови спомени и отдръпна рязко глава, като едва не удари Ембър, която каза с интерес:
— Човек без очи?
— Е, струва ми се, че мога да ви помогна, господин, ъ-ъ…
— Килимозастилач, госпожице. Уилям Глотиса Килимозастилач.
— Килимозастилач ли? — възкликна Тифани. — Но вие сте кочияш.
— Да, ама… то за това си има смешка, госпожице. Видите ли, Килимозастилач е фамилното ми име. Никой от нашата фамилия не знае откъде иде, чат ли сте, понеже никой от нас никога не е застилал килим!
Тифани му се усмихна любезно.
— И…?
Господин Килимозастилач я изгледа озадачено.
— Какво „и“? Това беше смешката! — Той започна да се превива от смях и отново изпъшка, когато болката го прободе.
— О, вярно, извинете, малко бавно загрявам. — Тифани потри ръце. — А сега, сър, дайте да ви наместим кокалите.
Пощенските коне наблюдаваха с кротък интерес как тя му помогна да се изправи, да свали огромното си палто (с много пъшкане и малко викове) и да застане с ръце, опрени на фургона.
Тифани се концентрира, усещайки гърба му през тънката блуза, и да, ето го болното място.
Тя отиде до конете и прошепна по дума във всяко потрепващо от мухите ухо, просто за да се застрахова за всеки случай. После се върна при господин Килимозастилач, който послушно чакаше, без да смее да мръдне. Когато Тифани запретна ръкави, той се обади:
— Няма да ме превърнете в нещо ненормално, нали, госпожице? Не ми се ще да стана на паяк. До смърт ме плашат паяците, пък и всичките ми дрехи са за човек с два крака.
— Защо, за бога, си мислите, че ще ви превърна в нещо, господин Килимозастилач? — Тифани леко прекара ръка по гръбнака му.
— Ами то, с изключение на ваша чест, госпожице, аз си мислех, че те, вещиците, това правят — гадни неща, стоножки и тем подобни.
— Кой ви каза това?
— Не мога да кажа със сигурност — отвърна кочияшът. — То просто си е нещо като… нали знаете, нещо, дето всеки го знае.
Тифани внимателно опипа с пръсти, откри проблемния прешлен, каза „Може да ви бодне малко“ и го намести с едно движение. Кочияшът изкрещя.
Конете понечиха да хукнат, но краката не им се подчиняваха заради онези слова, още звънящи в ушите им. Преди около година Тифани се беше позасрамила, като се сдоби с тайната на конярското слово. Ама старият ковач, който си отиде с добро и без болка от тоя свят, е, той самият се чувстваше засрамен, че няма с какво да ѝ се отплати, че му помага в тия тежки мигове. А няма как да не се отплатиш на вещица, също както няма как да не платиш на лодкаря в подземния свят. И така той прошепна в ухото ѝ конярското слово, което подчинява на волята ти всеки кон. То не се купуваше, не се продаваше, а и да го подариш, все така си го запазваш. Дори да беше от олово, щеше да си струва теглото в злато. Предишният му собственик бе прошепнал в ухото ѝ:
17
Бележка от автора: Не всички котли са метални. Ако знаете какво правите, може да сварите вода и в кожен котел, или т.нар. мях. Дори може да си направите чай в хартиена торбичка, ако внимавате и знаете как. Но моля ви, не го правете или пък ако ще го правите, не казвайте на никого, че сте го научили от мен. — Б.пр.