Отначало младежите се отнасяха с уважение към моите ордени и ме разпитваха как съм ги получил. Показах им и грамотите, изпълнени с красиви фрази с думи като „fratellanza“ и „abnegazione“2, но всъщност, ако се махнеха епитетите, излизаше, че съм получил ордените, защото съм американец. Това малко измени отношението им към мен, макар да ме предпочитаха пред непознатите.
Останах си техен приятел, но след като прочетоха грамотите, не ме приемаха вече за свой. С тях там е било друго, за друго са заслужили и медалите си. Наистина и аз бях ранен, но всички знаехме, че раната в края на краищата е въпрос на случайност. Аз никога не се срамувах от отличията си и понякога след няколко коктейла си въобразявах, че и аз съм извършил онова, за което те са получили ордените си. Но когато вечер се връщах у дома и студеният вятър духаше в пустите улици, когато минавах край затворените магазини и се мъчех да бъда по-близо до светлината на лампите, аз знаех, че никога не бих могъл да извърша подвиг, защото се страхувах да не умра и често нощем в самотата си се ужасявах от смъртта и се чудех какво ли ще стане с мене, когато отново се върна на фронта.
Тримата с медалите приличаха на ловджийски соколи; аз не бях сокол, макар че сигурно съм напомнял сокол на хората, които никога не са ходили на лов. Те, тримата, добре разбираха това и ние постепенно се разделихме. Продължих доброто си приятелство с младежа, ранен още първия ден на фронта, защото той никога нямаше да разбере какво би станало от него. Те не приемаха за свой и младежа, но аз го обичах, защото предполагах, че и от него не би се получил сокол.
Майорът, прочул се в миналото като фехтовчик, не вярваше в храбростта и по време на процедурите отделяше много време на граматическите им грешки. Той бе похвалил моя италиански и ние поведохме непринудени разговори. Веднъж му казах, че италианският ми се струва много лесен език и затова не проявявам особен интерес към него. Говори се просто и с лекота.
— О, да — каза майорът. — Но тогава защо не обърнете внимание на граматиката?
И ние обърнахме внимание на граматиката и скоро италианският ми се видя толкова труден език, че аз не смеех да кажа и дума, преди граматическите правила да са улегнали в главата ми.
Майорът посещаваше съвсем редовно болницата. Струва ми се, че не пропусна и ден, макар да не вярваше на апаратите. По това време никой от нас не им вярваше и един ден майорът каза, че всичко било голяма глупост. Апаратите бяха новост и на нас трябваше да ги изпитат.
— Налудничава идея — каза той. — Още една теория. Този ден не бях научил урока си и той ме нарече позор за човешкия род и заяви, че бил глупак, щом се е заел с мене. Майорът беше дребен човек, седеше изправен на стола, с дясна ръка мушната в апарата. Гледаше право в стената, а ремъците, опасали пръстите му, се движеха с тъпи удари нагоре и надолу.
— Какво ще правите, когато свърши войната? — попита той. — И говорете граматически правилно!
— Ще се върна в Щатите.
— Женен ли сте?
— Не, но мисля да се оженя.
— Значи, сте глупак — каза той. Изглеждаше много, ядосан.
— Защо, синьор маджоре?
— Не ме наричайте „синьор маджоре“.
— Но защо човек не трябва да се жени?
— Не трябва да се жени. Не трябва! — каза гневна той. — Ако на човек е съдено да загуби всичко, той е длъжен да постъпи така, че поне това да не загуби. Длъжен е да постъпи така. Трябва да намери неща, които не може да загуби.
Говореше ядосано, с горчивина и гледаше право пред себе си.
— Но защо е длъжен непременно да го загуби?
— Ще го загуби — каза майорът.
Той гледаше в стената. После погледна към апарата, измъкна от ремъците малката си ръка и силно я удари в бедрото си.
— Ще го загуби — почти извика той. — Не спорете с мен.
После се обърна към санитаря, който пускаше апаратите:
— Спрете тази проклета машина.
Отиде в стаята за нагревки и масаж. Чух го да пита лекаря дали може да си услужи с телефона и вратата се затвори. Когато отново се върна в стаята, аз вече стоях на друг апарат. Той беше с пелерина и кепе. Приближи се до мене и сложи ръка на рамото ми.
— Извинете — каза той и ме потупа със здравата ръка по рамото. — Не трябваше да бъда груб. Жена ми току що почина. Простете ми.
— Господи! — казах аз и страшно ме заболя за него. — Какво нещастие!
Той стоеше и хапеше долната си устна.
— Много ми е тежко — каза той. — Не мога да се примиря.